Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Успокой се. Той е зетят на мой братовчед. Няма да има проблеми с него. Настоявал е за възможност да излезе с нас.

— Имам лошо предчувствие — каза Хайме.

Бяха пристигнали в Севиля рано след обяд и бяха разгледали няколко банки, преди да изберат целта си. Тя бе в странична улица, с малко движение, малка, близо до една фабрика, която вероятно влагаше в банката. Всичко изглеждаше идеално. Освен човекът в колата.

— Той ли е само това, което те тревожи? — попита Феликс.

— Не.

— Какво тогава?

Беше трудно да се отговори.

— Наречи го предчувствие.

Опита се да го каже с лекота, проявявайки самоирония.

Феликс го възприе сериозно.

— Искаш ли да се откажем?

— Защото днес нервите ми са като на стара перачка? Не, приятелю. Всичко ще мине като по масло.

В началото беше така. В банката имаше няколко клиенти и Феликс ги държеше с автомата, докато Хайме изпразваше чекмеджетата на касите. Като по масло.

Когато двамата излизаха, отправяйки се към колата, Хайме извика:

— Помнете, приятели, парите са за добро дело.

На улицата започна провалът.

Навсякъде имаше полиция. Шофьорът на колата беше на колене, с насочен към главата полицейски пистолет.

Когато Хайме и Феликс се появиха, един цивилен полицай извика:

— Хвърлете оръжието си.

Хайме се поколеба само за част от секундата. После вдигна пистолета си.

Боинг 727 летеше на десет хиляди метра над Гранд Каньон. Изминалият ден бе тежък и дълъг.

„И още не се е свършило“ — помисли Меган.

Бе на път за Калифорния, за да подпише документите, които щяха да дадат на Скот Индъстриз един милион акра иглолистни гори на север от Сан Франциско. Направила беше отлична сделка.

„Вината е тяхна — помисли Меган. — Не трябваше да се опитват да ме измамят. Обзалагам се, че съм първият счетоводител от Цистерциански манастир, на който попадат.“

Тя се изсмя силно. Стюардесата се приближи до нея.

— Имате ли нужда от нещо, мис Скот?

На количката имаше купчина вестници и списания. Напоследък Меган беше толкова ангажирана със сделката, че не бе имала време да чете.

— Нека видя „Ню Йорк Таймс“, моля.

Статията на първата страница веднага привлече погледа й. Имаше снимка на Хайме Миро. Отдолу, в статията, пишеше:

„Хайме Миро, водач на ETA — радикалното баско сепаратистко движение в Испания, бе ранен и заловен от полицията при обир на банка в Севиля вчера след обяд. При нападението бе убит Феликс Карпио, негов съмишленик. Властите издирват Миро от…“

Меган прочете статията до края и се замисли дълго, спомняйки си миналото. Беше като далече сън, фотографиран през тюлена завеса, мъглив и нереален.

„Тази борба ще свърши скоро. Ще получим това, което искаме, защото хората са с нас… Искам да ме чакаш…“

Много отдавна бе чела за цивилизация, която е вярвала, че ако спасиш живота на човек, отговаряш за него. Е, тя бе спасила Хайме два пъти — веднъж в замъка и след това в парка.

„Ще бъде прокълната, ако сега им позволя да го убият.“

Тя вдигна телефонната слушалка и каза на пилота:

— Обърнете самолета назад. Връщаме се в Ню Йорк.

На летището Ла Гуардиа я чакаше лимузина. Беше два през нощта, когато стигна в офиса си. Лоурънс Грей младши я очакваше. Баща му бе адвокат на компанията в течение на години и се бе пенсионирал. Синът му бе умен и амбициозен.

Без увод Меган каза:

— Хайме Миро. Какво знаете за него?

Отговорът последва незабавно.

— Той е баски терорист, шеф на ETA. Мисля, че току-що прочетох, че е бил заловен преди един-два дни.

— Точно така. Правителството ще трябва да го съди. Искам някой да бъде там. Кой е най-добрият адвокат по наказателни дела в страната?

— Бих казал Къртис Хаймън.

— Не. Той е твърде много джентълмен. Искам „убиец“. — Тя помисли за момент. — Обадете се на Майк Роузън.

— Той е ангажиран за следващите сто години, Меган.

— Свържете се с него. Искам го в Мадрид за процеса.

Той се намръщи.

— Не можем да се ангажираме с такъв процес в Испания.

— Можем. Приятели сме на обвиняемия.

Той я погледна за момент.

— Имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос?

— Да. Заемете се с това.

— Ще направя всичко възможно.

— Лари…

— Да?

— И повече от това — гласът й бе стоманен.

След двадесет минути Лоурънс Грей младши се върна в кабинета на Меган.

— Майк Роузън е на телефона. Мисля, че го събудих. Иска да говори с вас.

Меган взе слушалката.