Сидни Шелдън: Голо лице

Съзнаваше добре, че всичко е абсолютно безнадеждно, защото никога нямаше да се разведе c Антъни. Чувстваше, че нещо не е наред, защото не беше нормално да се омъжи и само шест месеца по-късно да се влюби в друг мъж. Реши, че ще е по-добре да не се срещат повече.

И съвсем скоро след това започнаха да се случват странни неща. Беше убита Керъл Робъртс, а Джад — блъснат от кола, чийто шофьор беше предпочел да избяга. Прочете във вестниците, че Джад е бил в склада, когато са открили тялото на Муди във фабриката „Файв Стар“. Беше виждала някъде и преди това име.

Върху една фактура на бюрото на Антъни.

И едно ужасно подозрение започна да се оформя в ума й.

Беше направо невероятно Антъни да е замесен в което и да е от тия ужасни неща, които непрестанно се случваха, и все пак… Тя се чувствуваше като въвлечена в ужасен кошмар, от който няма спасение. Не можеше да обсъди страховете си c Джад, а се страхуваше да повдигне темата пред Антъни. Непрекъснато си повтаряше, че съмненията й са безпочвени: Антъни дори и не подозираше за съществуването на Джад.

И изведнъж, само преди два дни, Антъни беше нахлул в спалнята и беше започнал да й задава въпроси за посещенията при Джад. Първата й реакция беше гняв поради факта, че си е позволил да я шпионира, но гневът бързо отстъпи място на страховете, които я разяждаха отвътре. Не отделяше погледа си от разкривеното му от гняв лице и съзнаваше, че съпругът й е способен на всичко.

Даже и на убийство.

По време на разпита тя беше допуснала една ужасна грешка. Беше му позволила да узнае отношението й към Джад. Очите на Антъни бяха потъмнели още повече и той бе разтърсил глава, сякаш съвземайки се след физически удар.

Едва когато остана сама, осъзна степента на опасност, в която се намираше Джад и това, че не може да го изостави. Отказа на Антъни пътуването до Европа.

И сега Джад беше тук, в къщата й, а животът му висеше на косъм заради нейната глупост.

Вратата на спалнята се отвори и Антъни влезе. Остана за момент неподвижен, наблюдавайки я през това време.

— Имате гост — каза той.

Тя влезе в библиотеката облечена в жълта пола и блуза, c коса свободно сипеща се върху раменете. Лицето й беше изпито и бледо, но цялата й поза говореше за спокойствие. Джад беше сам в стаята.

— Здравейте, доктор Стивънс. Антъни ми каза, че сте тук.

Джад изпитваше усещането, че играят на някаква сцена пред невидима и смъртоносно опасна публика. Той интуитивно чувствуваше, че Ан е съвсем наясно за ситуацията и се оставяше в ръцете му, като предоставяше избора на него.

А той не можеше да направи нищо, освен да се опита да удължи живота й поне малко. Ако тя откажеше да тръгне c ДеМарко за Европа, най-вероятно той щеше да я убие още тук.

Джад се поколеба, стараейки се да подбере най-точните изрази. Всяка дума можеше да се окаже по-опасна и от бомбата, която бяха поставили в колата му.

— Мисис ДеМарко, вашият съпруг е много разстроен загдето сте променили решението си да заминете за Европа c него.

Ан чакаше, претегляйки и обмисляйки всяка своя дума.

— Аз също споделям неговото огорчение и мисля, че трябва да тръгнете c него — каза Джад, като повиши глас.

Ан изучаваше лицето му, мъчейки се да отгатне посланието на очите му.

— Какво ще стане, ако откажа? Какво ще стане, ако просто си отида?

Джад се изпълни c внезапна тревога.

— Не трябва да постъпвате така. — Тя нямаше да напусне жива къщата. — Мисис ДеМарко — произнесе той натъртено, — вашият съпруг е c погрешното убеждение, че вие сте влюбена в мен.

Тя отвори уста да му възрази и той бързо продължи.

— Аз му обясних, че това е една нормална фаза от анализа — емоционално ангажиране, през което преминават всички пациентки.

Тя подхвана и продължи спасителната нишка.

— Знам. Страхувам се, че беше малко глупаво от моя страна да отивам направо при вас. Трябваше да се опитам първо сама да реша проблема си. — Очите й му казваха колко е искрена, колко съжалява, че го е въвлякла в тази смъртна опасност. — Мислих много върху това. Може би една ваканция в Европа ще ми се отрази добре.

Той пое облекчено дъх. Беше го разбрала.

Лошото беше, че нямаше как да й съобщи за действителната опасност, която я грозеше. А може би тя знаеше? Но дори и да знаеше, какво можеше да направи? Той погледна покрай Ан през прозореца на библиотеката който отрязваше като рамка на портрет високите дървета на заобикалящата ги гора. Беше му разказвала за разходките си из нея. Ако успееха да се доберат до гората…