Сидни Шелдън - Голо лице

Тя стоеше пред него и го гледаше. Той кимна, неспособен да проговори.

— Толкова много обичах Каръл — наруши мълчанието тя. — Кой би могъл да й причини това зло?

— Не знам — изрече Джад.

— Полицията няма ли някаква представа кой може да го е извършил?

Нямат представа ли! помисли горчиво Джад. О, да можеше да й разкаже всичко.

Ан го изгледа c любопитство.

— Полицията си има своите теории за това — каза Джад.

— Знам колко ужасно се чувствувате. Исках само да дойда и да ви кажа колко много съжалявам за случилото се. Дори не бях сигурна, че ще ви открия тук днес.

— Нямаше да идвам — каза Джад. — Но… е, ето ме пред вас. След като и двамата сме дошли, защо да не си поговорим малко за вас?

Ан се поколеба.

— Не съм сигурна, че има за какво повече да си говорим.

Джад усети как сърцето му подскочи. Господи, не й позволявай да каже, че никога повече няма да се видим.

— Следващата седмица заминаваме със съпруга ми в Европа.

— Това е чудесно — успя да изтръгне той от себе си.

— Страхувам се, че ви губя времето, доктор Стивънс, и ви моля да ме извините.

— Моля ви, недейте — каза Джад.

Откри, че гласът му е станал дрезгав. Тя му се изплъзваше. Но, разбира се, тя не можеше да го осъзнае. Той се превръщаше в малко момче. Разумът му го обясни в студени клинични термини, докато стомахът му се свиваше от физическата болка причинена от нейното заминаване. Завинаги.

Тя отвори дамската си чантичка и извади пари. Имаше навика да му плаща в брой след всеки сеанс, за разлика от другите пациенти, които му изпращаха чекове.

— Не — каза бързо Джад. — Вие дойдохте при мен като приятел. И аз съм … ви много благодарен.

Направи нещо, което досега не беше правил за никого от пациентите си.

— Бих искал да дойдете още веднъж — каза той.

Тя го погледна спокойно.

— Защо?

Защото не мога да понеса мисълта, че си отивате толкова скоро, каза си той. Защото никога повече няма да срещна жена като вас. Защото ми се иска аз да ви бях срещнал първи. Защото ви обичам. На глас той произнесе:

— Мислех си, че можем… все пак да осъществим макар и малък напредък. Да поразговаряме, за да се убедим, че наистина сте се справили c проблема.

Тя се усмихна закачливо.

— Искате да кажете — да се върна, за да си взема дипломата?

— Нещо такова — произнесе той. — Ще дойдете ли?

— Щом желаете… разбира се. — Тя се изправи. — Не ви дадох никаква възможност за успех c мен. Но знам, че вие сте чудесен лекар. Когато и да ми потрябва помощ, ще ви потърся.

Тя протегна ръката си и той я стисна. Беше топло и твърдо ръкостискане. Усети отново горещия вихър на токовете протекъл между телата им, и се зачуди дали тя не усеща това.

— Ще се видим в петък — каза той.

Проследи я c поглед да излиза през прекия изход към коридора и после тежко се отпусна в един стол. Никога не се беше чувствувал толкова самотен през целия си живот. Не можеше да остане така и да бездейства. Отговорът задължително съществуваше и ако Макгрийви нямаше намерение да си размърда задника, той беше длъжен да го открие, преди Макгрийви да го е съсипал. Лейтенант Макгрийви подозираше, че е авторът на две убийства, нещо, което той все още не можеше да опровергае. Всеки момент можеха да го арестуват, което означаваше да съсипят кариерата му. Беше влюбен в омъжена жена, която щеше да види само още веднъж. Насили се да погледне малко по-розово на нещата. Не можеше непрекъснато да се трови само c мисли за най-черното.

Остатъкът от деня му мина сякаш под водата. Няколко от пациентите се поинтересуваха от смъртта на Керъл, но останалите бяха толкова вглъбени в себе си, че околният свят за тях не съществуваше. Джад се опита да се концентрира, но мислите му непрестанно сякаш биваха отвявани от вятъра; постоянно се връщаше към случилото се и се опитваше да намери отговор на въпросите, които го измъчваха. Реши по-късно да прослуша отново лентите, за да се увери дали не е пропуснал нещо.

В седем часа, след като изпроводи и последния си пациент, застана до скритото си барче и си наля солидна порция скоч. Алкохолът го блъсна в главата като юмрук и той изведнъж си спомни, че не беше слагал нищо в уста от сутринта. Но самата мисъл за храна го накара да му се повдигне. Отпусна се в едно кресло и се замисли. В историите на болестта на който и да е от пациентите му нямаше нищо, което би подтикнало някого от тях да извърши убийство. Някой изнудвач би могъл да направи опит да открадне медицинските досиета. Но изнудвачите обикновено биваха страхливци, които връхлитаха като лешояди върху болните си събратя, и ако Керъл се беше сблъскала c такъв при опита му за взлом и той я беше убил, то убийството щеше да бъде извършено мигновено, c един удар. Той нямаше да я измъчва. Тук съществуваше някакво друго обяснение.