Сидни Шелдън - Голо лице

И сега Харисън Бърк лежеше по гръб върху покритата c дамаска анатомична кушетка със стиснати покрай тялото юмруци.

— Разкажете ми какви доказателства имате за заговора срещу вас.

— Снощи се промъкнаха в дома ми. Искаха да ме убият. Но аз не им се дадох. Сега спя в работната си стая и съм сложил допълнителни секретни брави на всички врати, за да не могат да се доберат до мен.

— Сигнализирахте ли в полицията за взлома в къщата ви? — запита Джад.

— Разбира се, че не! И полицията е c тях. Имат заповед да ме застрелят. Но няма да посмеят, когато около мен има хора, и затова винаги се движа в тълпата.

— Радвам се, че ме информирахте за това — каза Джад.

— Какво предлагате да направим? — запита го живо Бърк.

— Слушам ви много внимателно — каза Джад. Той му показа магнитофона. — Записвам всичките ни разговори, така че ако ви убият, ще имаме на разположение доказателства за заговора срещу вас.

Лицето на Бърк пламна от възторг.

— Господи, ами че това е чудесно! Магнитофон! Сега вече наистина лошо им се пише!

— Защо не си полегнете? — предложи Джад.

Бърк кимна и се плъзна върху кушетката, като притвори очи.

— Капнал съм. Не съм мигнал от месеци. Не смея да задремя даже и за секунда. Просто не можете да си представите какво е всички да ви желаят злото.

Аз ли не знам, помисли си Джад за Макгрийви.

— Вашият прислужник не ги ли чу да се вмъкват? — запита Джад.

— Не ви ли казах? — изненада се Бърк. — Изхвърлих го преди две седмици.

Джад прехвърли бързо през паметта си последните сеанси c Харисън Бърк. Само преди три дни Бърк му беше описал схватката c прислужника си. Значи и усетът му за време беше засегнат от болестта.

— Не си спомням да сте го споменавали — изрече внимателно Джад. — Сигурен ли сте, че сте го освободили преди две седмици?

— Вие ме бъркате c някой — изръмжа Бърк. — Как, по дяволите, мислите, че съм стигнал до поста вицепрезидент на една от най-големите корпорации в света? Защото имам брилянтен ум, докторе, и е добре да не го забравяте.

— Защо го изхвърлихте?

— Защото се опита да ме отрови.

— Как?

— С едно блюдо от шунка и яйца. Беше им сложил арсеник.

— Опитахте ли го? — запита Джад.

— Разбира се, че не — изсумтя Бърк.

— Тогава откъде разбрахте, че е било отровно?

— Усещам отровата по миризмата.

— Какво му казахте?

Израз на задоволство премина по лицето на Бърк.

— Нищо не съм му казал. Само го спуках от бой.

Чувство на безсилие обхвана Джад. Беше сигурен, че може да му помогне, стига да разполага c достатъчно време. Но времето беше изтекло. Това беше вечната опасност при психоанализата — под отдушника на свободно протичащите асоциации тънката корица на цивилизацията можеше да се пръсне и да изскочат на свобода всички примитивни страсти и емоции, гушещи се плътно притиснати в разума подобно на уплашени диви зверове в нощта. Свободният поток на речта беше първото стъпало към свободата. Но в случая c Бърк то се беше превърнало в бумеранг. Сеансите бяха освободили всички потиснати страхове, заключени до този момент в душата му. Бърк бе започнал да показва забележително подобрение c всеки сеанс, съгласявайки се c Джад, че не съществува никакъв заговор срещу него, че той е само претоварен c работа и емоционално изтощен. Джад чувстваше, че води Бърк към точката, от която после могат да започнат задълбочения анализ и да атакуват проблема в самия му корен. Но се оказа, че Бърк е надхитрил лекаря си. Всъщност, той беше изпитвал Джад, предоставяйки му инициативата в опита си да го хване в капан и да разбере дали и той не е един от тях. Харисън Бърк беше подвижна бомба със закъснител, която можеше да експлодира всеки момент. А той нямаше никакъв близък роднина, който да бъде уведомен за това. Дали Джад не трябваше да се обади на президента на компанията и да му каже какво предчувства? Направеше ли го, това означаваше да сложи край на кариерата на Бърк в бизнеса. Щяха да поместят в нервнопсихиатрична клиника. Беше ли наистина прав c диагнозата си, че Бърк е параноик със склонност към човекоубийство? Искаше му се да се консултира и c друг лекар, но Бърк никога не би склонил. И Джад разбра, че му се налага да вземе решението сам.

— Харисън, ще ви помоля да ми обещаете нещо — каза Джад.

— Какво обещание? — запита подозрително Бърк.

— Ако се опитат да ви прекарат, тогава ще им се наложи да използуват насилие спрямо вас, за да ви затворят… Но вие сте достатъчно умен, за да се хванете на уловките им. Така не ще посмеят да ви пипнат.