Сидни Шелдън: Кой се страхува от мрака

— За Върмонт. Нали не вярвате, че е била тя?

— Не. Благодаря ви.

Винс Карбайо бързо се отдалечи.

Танър хвърли купчината факсове и имейли на пода и се обърна към Полин.

— Знаеш ли какво са направили ония кучки? Не мога да допусна никой да види Прима. — Той се замисли. — Струва ми се, че в деня преди приема с Прима ще се случи злополука и тя ще се взриви.

Полин го зяпна, после се усмихна.

— Прима две.

Танър кимна.

— Точно така. Можем да попътуваме по света и когато сме готови, ще отидем на Тамоа, където ще задействаме Прима две.

По интеркома се разнесе гласът на Кати Ордонес. Звучеше отчаяно.

— Господин Кингсли, телефоните направо се побъркаха. На различните линии ви търсят от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. И Лари Кинг.

— Кажете им, че съм на съвещание. — Танър се обърна към Полин. — Трябва да се махаме оттук. — Той потупа Андрю по рамото. — Ела с нас.

— Добре, Танър.

Тримата отидоха при червената тухлена сграда.

— Ще ти възложа една изключително важна задача, Андрю.

— Каквото пожелаеш.

Танър влезе вътре, приближи се до Прима и се обърна към брат си.

— Слушай сега какво ще направиш. Ние с принцесата трябва да заминем, но в шест часа искам да изключиш този компютър. Съвсем просто е. — Танър Кингсли посочи. — Виждаш ли големия червен бутон?

Андрю кимна.

— Да.

— Само трябва да го натиснеш три пъти. В шест часа. Три пъти. Ще запомниш ли?

— Да, Танър. В шест часа. Три пъти.

— Точно така. До скоро.

Танър и Полин понечиха да излязат. Андрю се обърна към тях.

— Няма ли да ме вземете с вас?

— Не. Оставаш тук. Само запомни: в шест часа, три пъти. — Запомних.

— Ами ако забрави? — попита Полин на излизане.

Танър се засмя.

— Няма значение. Ще го настроя да избухне автоматично в шест часа. Просто исках да съм сигурен, че той ще е тук, когато сградата се взриви.

Беше идеален ден за полет. Боингът на КИГ се носеше в ясносиньото небе над Тихия океан. Полин и Танър се бяха настанили на дивана в главната кабина.

— Жалко, че хората никога няма да узнаят колко си умен, скъпи — каза тя.

— Ако узнаят, ще загазя.

Полин го погледна.

— Няма проблем. Можем да си купим собствена държава и да се обявим за владетели. Тогава ще сме недосегаеми.

Танър се засмя.

Полин го погали по ръката.

— Знаеш ли, че те пожелах още първия път, когато те зърнах?

— Не. Доколкото си спомням, ти се държеше адски нахакано.

— И се получи, нали? Трябваше да ме видиш пак, за да ми дадеш урок.

Последва дълга еротична целувка. Някъде в далечината проблесна светкавица.

— Тамоа ще ти хареса — каза Танър. — Ще останем там една-две седмици и ще си починем, после ще обиколим света. Ще си наваксаме за всички пропуснати години, през които не можехме да сме заедно.

Тя го погледна и дяволито се ухили.

— Бъди сигурен.

— И веднъж месечно ще се връщаме на Тамоа, и ще задействаме Прима две. Може заедно да избираме целите си.

— Е, може да пратим дъжд в Англия, обаче те няма да забележат! — подхвърли Полин.

Танър се засмя.

— Можем да избираме от целия свят.

Стюардът се приближи към тях.

— Ще желаете ли нещо?

— Не — отвърна Танър. — Имаме си всичко. — И знаеше, че казва самата истина.

Мълниите продължаваха да разцепват далечното небе.

— Надявам се да няма буря — рече Полин. — Мразя… мразя да летя в лошо време.

— Не се бой, скъпа — успокои я той. — В небето няма нито облаче. — Той си помисли нещо и се усмихна. — Няма защо да се страхуваме от времето. Ние го управляваме! — Танър си погледна часовника. — Прима се е взривила преди час и…

По прозорците изведнъж се застичаха едри капки дъжд. Танър притисна Полин към себе си.

— Всичко е наред. Само малко дъждец.

В същия момент небето внезапно започна да потъмнява и да се разтърсва от мощни гръмотевици. Огромният самолет заподскача като играчка. Танър гледаше през прозореца, озадачен от неочакваната промяна. Дъждът се превърна в едри зърна градушка.

— Виж… — почна той, и изведнъж го осени. — Прима! — възкликна Танър Кингсли. Очите му блестяха триумфално. — Можем да…

В този миг ураганен вятър връхлетя самолета и диво го заподмята във въздуха. Полин запищя.

В червената тухлена сграда на КИГ Андрю Кингсли управляваше Прима. Пръстите му летяха по клавишите. Той наблюдаваше целта си на екрана — самолета на брат си, подхвърлян от ураганни ветрове със скорост петстотин километра в час.