Сидни Шелдън: Кой се страхува от мрака

— Боже мой, ти си цяло чудо!

— Благодари на новата ми прическа. Да се махаме оттук.

Бързо се облякоха. Кели извади ключа за вратата от джоба на Флинт.

Застанаха до вратата и се заслушаха за момент. Тишина. Кели отвори. Намираха се в дълъг пуст коридор.

— Там трябва да има изход — предположи Даян.

Кели кимна.

— Добре. Ти върви натам, а аз ще тръгна в другата посока…

— Не. Моля те. Хайде да останем заедно.

Тя стисна ръката на Даян.

— Дадено, партньорке.

След няколко минути се озоваха в гараж, в който имаше две коли, ягуар и тойота.

— Избирай — каза Кели.

— Ягуарът прекалено изпъква. Да вземем тойотата.

— Надявам се, че ключът е…

Там беше. Даян седна зад волана.

— Имаш ли представа къде отиваме? — попита Кели.

— В Манхатън. Още нямам план.

— Супер.

— Трябва да намерим къде да пренощуваме. Когато открие, че сме избягали, Кингсли ще се побърка. Никъде няма да сме в безопасност.

Кели напрегнато мислеше.

— Напротив.

Даян я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам план — гордо съобщи Кели.

— Изглежда приятно градче — отбеляза Даян, когато влязоха в Уайт Плейнс — типичен спокоен малък американски град на четирийсет километра северно от Манхатън. — Какво правим тук?

— Имам приятелка в Уайт Плейнс. Тя ще се погрижи за нас.

— Разкажи ми за нея.

— Майка ми беше омъжена за един пияница, който постоянно я биеше — бавно започна Кели. — Когато вече можех да си позволя да се грижа за нея, я убедих да го напусне. Една моя позната модел, беше избягала от агресивното си гадже и ми разказа за това място — пансион, управляван от истински ангел, Грейс Сайдъл. Заведох майка си там, докато й намеря апартамент. Всеки ден я посещавах. На майка ми й хареса, дори се сприятели с някои от пансионерките. Накрая й намерих жилище и отидох да я взема. — Тя замълча.

Даян я погледна.

— Какво се случи?

— Беше се върнала при мъжа си.

Бяха стигнали пансиона.

— Това е.

Грейс Сайдъл бе петдесетинагодишна динамична жена с майчинска външност, истинско кълбо от енергия. Когато отвори вратата и видя Кели, лицето й грейна.

— Кели! — Тя разпери ръце и я прегърна. — Много се радвам да те видя.

— Това е приятелката ми Даян.

Двете жени се поздравиха.

— Стаята ти е готова — каза Грейс. — Всъщност това е стаята на майка ти. Само сложих още едно легло.

Минаха през удобна наглед дневна, в която десетина жени играеха на карти, гледаха телевизия или четяха.

— Докога ще останете? — попита Грейс.

Кели и Даян се спогледаха.

— Не сме сигурни.

Грейс Сайдъл се усмихна.

— Няма проблем. Стаята е ваша докогато пожелаете.

Стаята наистина се оказа прелестна — чиста и спретната.

— Тук ще сме в безопасност — каза Кели на Даян, когато Грейс Сайдъл ги остави сами. — И между другото, мисля, че трябва да ни впишат в Книгата на рекордите „Гинес“. Знаеш ли колко пъти се опитаха да ни убият?

— Да. — Даян стоеше до прозореца. Кели я чу да казва: — Благодаря ти, Ричард.

Тъмнокожата жена понечи да отбележи нещо, после си помисли: „Безсмислено е…“

Андрю дремеше на бюрото си. Сънуваше, че спи в болница. Събуди го някакъв глас в стаята му: „… и за щастие го открих, когато обеззаразявахме костюма на Андрю. Реших, че трябва веднага да ви го покажа“.

„Проклетите военни ме увериха, че е напълно безопасно“.

Мъжът подаваше на Танър един от военните противогази.

„Намерих дупчица в основата на противогаза. Като че ли някой я е пробил. Тя е достатъчна, за да обясни състоянието на брат ви“.

Танър разгледа противогаза. „Виновникът ще си плати — с гръмовен глас обеща той и погледна другия мъж. — Веднага ще се заема. Благодаря, че ми го донесохте“.

Андрю мъгляво видя, че мъжът си тръгва. Брат му повъртя противогаза в ръце още малко, после отиде в ъгъла на стаята, където имаше голяма болнична количка с мръсно бельо, и го скри под него.

На Андрю му се искаше да попита брат си какво става, ала се чувстваше прекалено уморен, така че заспа.

Танър, Андрю и Полин се върнаха в кабинета на Танър. Танър Кингсли бе поръчал на секретарката си да донесе сутрешните вестници и сега ги прегледа.

— Виж тези заглавия: „Учени са озадачени от странни бури в Гватемала, Перу, Мексико и Италия“… — Той ликуващо погледна Полин. — И това е само началото. Ще има още много да се озадачават.

В стаята се втурна Винс Карбайо.

— Господин Кингсли…

— Зает съм. Какво има?