Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Валтер попита тихо:

— А не ви ли е минавало през ума, че може да съм се оженил за Ана, защото съм се влюбил в нея?

— Не отговори ледено Антон. — А на вас минавало ли ви е през ума подобно нещо?

Валтер замълча за миг преди да отговори:

— Я да видя каква е пазарната ми цена. — Разкъса плика и преброи парите. После вдигна очи към Антон Рофи. — Според мен цената ми е много повече от двайсет хиляди марки.

— Това е всичко, което ще получите. Смятайте се за късметлия.

— Това и правя — отвърна Валтер. — Ако искате да знаете истината, мисля, че съм голям късметлия. Благодаря ви. — Сложи парите в джоба си с небрежен жест и миг по-късно вече излизаше през вратата.

Антон Рофи се успокои. Изпитваше слабо чувство за вина и се отвращаваше от това, което бе направил, но все пак бе убеден, че няма друго разрешение. Ана щеше да се разстрои, че мъжът й я напуска, но по-добре е всичко да стане сега, отколкото по-късно.

Той ще се опита да я запознае с някои по-подходящи мъже на нейната възраст, които ако не я обичат, поне ще я уважават. Мъже, които ще се интересуват от нея, а не от парите или името й. Мъже, които няма да бъдат купени за двайсет хиляди марки.

Когато Антон Рофи се прибра вкъщи, Ана изтича да го посрещне с насълзени очи. Прегърна я силно и каза:

— Ана, миличка, всичко ще се оправи. Ти ще го забравиш…

Но когато Антон погледна над рамото й, на вратата стоеше Валтер Гаснер. Ана вдигна пръста си нагоре и извика:

— Виж какво ми купи Валтер! Виждал ли си по-красив пръстен? Струва двайсет хиляди марки.

В края на краищата родителите на Ана бяха принудени да приемат Валтер Гаснер. Като сватбен подарък им купиха чудесно имение край езерото Ванзее, обзаведено с френски мебели, антики, удобни канапета и фотьойли, и шкафове с книги по стените. Горният етаж бе обзаведен с елегантни датски и шведски мебели от осемнадесети век.

— Но това е прекалено много — протестираше Валтер пред Ана. — Не искам нищо от тях или от теб. Искам да мога аз да ти купувам красиви вещи, любима. — Усмихна се по неговия момчешки начин и добави: — Но нямам пари.

— Разбира се, че имаш — успокои го Ана. — Всичко, което имам аз, принадлежи и на теб.

Валтер се усмихна мило и попита:

— Наистина ли?

По настояване на Ана, защото Валтер не желаеше да обсъждат парични въпроси, тя му разясни финансовото си състояние. Тя имаше на разположение фонд, който й позволяваше да живее охолно, но по-голямата част от богатството й бе в акции на „Рофи и синове“.

Акциите не можеха да бъдат продавани без единодушното одобрение на Управителния съвет.

— Колко е твоят дялов капитал? — попита Валтер.

Ана му каза. Валтер не можеше да повярва. Накара я да повтори сумата.

— И не можеш да продаваш акциите си, така си?

— Не. Братовчед ми Сам няма да позволи. Той държи контролния пакет. Някой ден…

Валтер прояви интерес да работи в семейния бизнес, но Антон Рофи се противопостави.

— Какво може да даде на „Рофи и синове“ един некадърен скиор? — попита той.

Но накрая отстъпи пред дъщеря си и Валтер бе назначен в администрацията на компанията. Той заработи отлично и бързо напредваше. И когато след две години бащата на Ана почина, Валтер Гаснер стана член на Управителния съвет. Ана бе толкова горда с него!

Той бе идеален съпруг и любовник. Винаги й носеше цветя и дребни подаръци и като че ли беше щастлив да седи с нея вечер без никой друг наоколо. Ана просто не можеше да повярва на сполетялото я щастие. „О, благодаря ти, мили Боже!“ — шепнеше тихо тя.

Ана се научи да готви, за да може да поднася на Валтер любимите му ястия. Правеше шукрут — блюдо от хрупкаво кисело зеле и гъсто картофено пюре, покрити с пушена свинска пържола, франкфуртер, и нюрнбергски колбас. Приготвяше му и свинско филе, сготвено в бира и подправено с кимион, поднасяно с голяма печена ябълка, обелена и издълбана, напълнена с аирелес — ситни зърнести плодове.

— Ти си най-добрата готвачка на света, любима — казваше Валтер и Ана се изчервяваше от гордост.

На третата година от сватбата им Ана забременя.

През първите осем месеца на бременността Ана изпитваше доста болки, но ги понасяше с радост. Безпокоеше я обаче нещо друго.

То започна един ден след като обядваха. Тя плетеше пуловер за Валтер и мечтаеше, докато изведнъж чу гласа на Валтер:

— За Бога, Ана, какво правиш тук в тъмното?

Следобедът бе преминал в здрач, погледна към плетката в скута си и разбра, че не я е докосвала. Къде бе изчезнал денят? Къде е бил умът й? По-късно Ана имаше и други подобни преживявания и започна да си мисли дали подобни изчезвания в нищото са предвестник или знамение, че ще умре. Не смяташе, че се страхува от смъртта, но не можеше да понесе мисълта, че ще остави Валтер.