Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Кафир погледна телеграмата и очите му се разшириха.

— Господи! — възкликна той. — О, мили Боже! — Вдигна очи към мрачното лице на Рийс. — Как… как е станало това?

— Сам Рофи е загинал при нещастен случай — обясни Рийс.

И сега, за първи път, той си позволи да се замисли за нещо, което се опитваше да пропъди от съзнанието си, за нещо, за което се опитваше да не мисли — Елизабет Рофи, дъщерята на Сам. Тя бе вече на двайсет и четири години. Когато я видя за първи път, беше петнадесетгодишна, със скоби на зъбите, много стеснителна и прекалено пълна, една самотна бунтовничка. С времето Рийс бе наблюдавал как Елизабет се превръща в една много особена млада жена, притежаваща красотата на майка си и интелигентността и духа на баща си. Бе му станала близка. Рийс знаеше колко дълбоко ще я засегне новината. Налагаше се да й съобщи лично.

След два часа Рийс Уйлямс бе над Средиземно море в самолета на компанията на път за Ню Йорк.

Берлин

Понеделник, 7 септември

10:00 часа

Ана Рофи Гаснер осъзнаваше, че не трябва да крещи повече, защото Валтер щеше да се върне и да я убие. Сви се в един ъгъл на спалнята, без да може да овладее треперещото си тяло, и притихна в очакване на смъртта. Всичко, което бе започнало като красива приказка, се бе превърнало в кошмар, в невъобразим ужас. Прекалено дълго време й трябваше, за да приеме истината: мъжът, за когото се бе омъжила, бе един маниак, готов да убива.

Преди да се запознае с Валтер Гаснер, Ана Рофи не беше обичала никого, дори майка си, баща си и себе си. Като дете Ана бе крехка и болнава и имаше припадъци. Не помнеше някога да е била далеч от болници, медицински сестри и лекари, довеждани откъде ли не.

Тъй като баща й бе Антон Рофи от „Рофи и синове“, най-големите светила на медицината идваха да я преглеждат в Берлин. Но след като я преглеждаха и изследваха, те си тръгваха, без да могат да кажат нещо повече, отколкото преди да я видят. Не можеха да поставят диагноза на болестта й.

Ана не можеше да ходи на училище като другите деца и след време се затвори в себе си, създавайки си свой собствен свят, изпълнен с мечти и илюзорни представи, в който не допускаше никого. Затвори се в своя собствен свят, тъй като реалният живот й изглеждаше прекалено суров. Когато Ана стана на осемнайсет години, виенето на свят и припадъците изчезнаха така мистериозно, както се бяха появили. Но те бяха помрачили живота й. На възраст, когато повечето момичета са сгодени или женени, Ана дори не се беше целувала с момче. Опитваше се да се убеди, че й е все едно. Задоволяваше се да живее в света на собствените си измислици, далеч от всичко и от всички. Когато стана на двайсет и няколко години, започнаха да се появяват кандидати за женитба, тъй като Ана Рофи бе наследница, носеща едно от най-уважаваните имена в света, и много млади мъже с готовност щяха да споделят богатството й. Получи предложения от един шведски граф, от италиански поет и от пет-шест принца от по-бедни страни. Ана отказа на всички. На тридесетия рожден ден на дъщеря си Антон Рофи сподели жаловито:

— Ще си умра, без да дочакам внуци.

За тридесет и петия си рожден ден Ана отиде в Кицбюел, в Австрия, и там се запозна с Валтер Гаснер, учител по ски, с тринайсет години по-млад от нея.

Когато го видя за първи път, дъхът й буквално спря. Той се спускаше със ските си по „Ханенкамп“ — стръмното състезателно трасе, и това бе най-красивата гледка, която Ана някога бе виждала. Тя отиде до края на пистата, за да го разгледа по-отблизо.

Приличаше й на млад бог и Ана бе доволна само да го гледа. Той усети настоятелния й поглед.

— Вие не карате ли ски, gnaediges Fraulein? 1 1 Любезна госпожице (нем.) — Б.пр.

Тя поклати отрицателно глава, страхувайки се, че гласът й ще я подведе, а той се усмихна и предложи:

— Тогава ми позволете да ви поканя на обяд.

Ана изпадна в паника като ученичка. От този момент Валтер Гаснер бе започнал да я ухажва. Ана Рофи не беше глупава. Знаеше, че нито е хубава, нито пък е ефектна на вид, че е една обикновена жена и че освен името си, едва ли би могла да предложи нещо много на някой мъж. Но Ана знаеше, че зад невзрачната фасада се крие красива и чувствителна девойка, изпълнена с любов, поетичност и музика.

Може би защото не беше красива, Ана изпитваше дълбоко благоговение пред красотата. Имаше навика да ходи по големите музеи и да прекарва часове в съзерцание пред картините и статуите. Когато видя Валтер Гаснер, като че ли всички богове оживяха пред нея.