Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Изведнъж си спомни, че в къщата няма нищо за ядене. Можеше да напазарува в Кала ди Волпе И да се върне преди Алек да е пристигнал. Отвори стенния гардероб в хола и извади шлифера си, а за косата си взе шал. Когато дъждът спре, ще претърси навън за липсващите страници. Отиде в кухнята и взе ключа на джипа от закачалката. После излезе през задната врата, водеща към навеса.

Елизабет запали двигателя и внимателно изкара колата на заден ход извън навеса. Направи завой и се насочи към тясната алея, като намаляваше скоростта със спирачките заради мократа настилка. В края на алеята зави надясно по тесния планински път, водещ към сгушеното в ниското селце Кала ди Волпе. По това време по пътя нямаше никакво движение, а пък и наоколо рядко се движеха коли, защото имаше много малко къщи. Елизабет погледна вляво от себе си, надолу към морето, и видя, че е потъмняло и бурно от придошлите през нощта потоци вода.

Караше бавно, защото тук пътят бе коварен. Тясното с две платна шосе бе прокопано от снагата на планината над спускащата се на стотици метри надолу към морето бездна. Елизабет караше колкото се може по-близо до вътрешната лента и натискаше спирачките, за да убива инерцията по стръмния планински наклон.

Колата наближаваше остър завой. Тя машинално настъпи спирачката, за да намали скоростта.

Спирачките отказаха.

Не можа веднага да осъзнае какво става. Настъпи отново педала, после още веднъж, натискаше го с всички сили, а сърцето й започна да тупти бързо, докато джипът набираше скорост. Колата взе завоя и вече се движеше по-бързо, спускайки се по стръмното шосе и набирайки все по-голяма инерция с всяка изминала секунда. Натисна отново спирачките. Нямаше никаква полза от тях.

Отпред се показа нов завой, Елизабет се боеше да вдигне очи от пътя, за да погледне спидометъра, но с крайчеца на окото си успя да забележи подскочилата нагоре стрелка и замръзна от ужас. Стигна завоя и колата поднесе от високата скорост. Задните колела се плъзнаха към ръба на пропастта, после гумите стъпиха отново на пътя и джипът се понесе пак напред, гълтайки опъналия се пред него път. Вече нямаше какво да го спре и той летеше напред като влакче в увеселителен парк към канещите го за смъртен танц завои.

Умът й работеше светкавично, търсейки някакво спасение. Помисли да скочи. Реши се да хвърли бърз поглед към спидометъра. Скоростта бе достигнала вече седемдесет мили в час, като се увеличаваше с всяка изминала секунда, а Елизабет бе попаднала в клопка между яката планинска стена и убийствената бездна от другата страна. Щеше да загине. И в този миг тя разбра, че някой я убива, така, както са убили и баща й. Сам бе прочел доклада и го бяха убили. Така, както щеше да бъде убита и тя. И нямаше представа кой е нейният убиец, кой ги мразеше толкова, че да извърши подобно ужасно деяние. Можеше да го понесе някак си по-лесно, ако бе някой непознат човек. Но бе някой, когото познава, а и той я познава. Няколко образа минаха през съзнанието й. Алек… Иво… Валтер… Шарл… Беше някой от тях. „Човек от най-висшия ешелон на компанията.“

Смъртта й щеше да се приеме като нещастен случай, както и смъртта на Сам. Елизабет заплака тихо, като сълзите й се смесваха с влажната мъгла на дъжда, който все още валеше, но тя дори не го усещаше. Джипът бе станал неуправляем върху мократа настилка, а Елизабет се мъчеше да задържи колелата върху пътя. Разбираше, че й остават само няколко секунди, преди да излети над камъните към небитието. Тялото й се вдърви, а ръцете й изтръпнаха от стискането на кормилото. На света нямаше вече нищо друго, освен нея самата, препускаща бясно по планинския път, повлечена от развилнелия се вятър, шепнещ на ухото й „ела с мен“ и блъскащ колата, опитвайки се да я изхвърли през ръба на пропастта. Джипът отново започна да поднася, а Елизабет отчаяно се мъчеше да го овладее, спомняйки си какво я бяха учили. „Навий волана по посока на занасянето, винаги по посока на занасянето.“ Задните колела се изправиха и колата продължи да се спуска надолу. Елизабет хвърли още един поглед към спидометъра… осемдесет мили в час! Отпред се показа следващият стръмен и остър завои и на нея й стана ясно, че този път няма да успее.

Нещо в мозъка й като че ли бе замръзнало, а между нея и това, което ставаше наоколо, като че ли бе спусната някаква завеса. Чу гласа на баща си да казва: „Какво правиш сама тук, в тъмното?“, а после я взема на ръце и я отнася в леглото, след това бе на сцената и танцуваше и се въртеше, и се въртеше, без да може да спре, а мадам Нетурова й крещеше: „Колко пъти в живота си ставаш на двайсет и една години?“ И Елизабет си помисли: „Никога вече няма да видя Рийс“, извика силно името му и завесата изчезна, но кошмарът още не бе свършил. Острият завой вече бе по-близо, а колата летеше към него като куршум. Ще излети над скалата. „Нека всичко стане бързо“ — тихо се молеше тя.