Сидни Шелдън - Кръвна връзка

— Защо я наричат „Залата за сто милиона долара“? — попита тя.

— Защото всички тези неща струват толкова. Виждаш ли онези препарати на рафтовете? Те нямат наименования, а само номера. Продукти, които не са се наложили. Не сме успели с тях.

— Но сто милиона долара…

— На всяко лекарство, което се е наложило, има около хиляда, които остават в тая зала. Някои препарати се разработват в продължение на десет години, а после се отказваме от тях. Разработката на едно-единствено лекарство може да ни струва от пет до десет милиона долара, преди да установим, че няма да излезе нищо или че някой ни е изпреварил. Запазваме обаче всички разработки, защото понякога специалистите ни откриват, че може да ни свършат работа.

Изразходваните суми звучаха невероятно.

— Хайде — подкани я Рийс. — Ще ти покажа „Залата със загубите“.

Тя се намираше в друга сграда, която не се охраняваше и подобно на другите стаи в нея имаше само отрупани с бутилки и буркани рафтове.

— Тук също сме изгубили цяло състояние — каза Рийс. — Но това влиза в плановете ни.

— Не те разбирам.

Рийс се приближи към един от рафтовете и взе някаква бутилка. На нея бе написано „Ботулизъм“.

— Знаещ ли колко заболявания от ботулизъм е имало в Съединените щати през миналата година? Двайсет и пет. Но на нас ни струва милиони долари да държим на склад този медикамент. — Взе напосоки една друга бутилка. — Това пък е против бяс. Тази стая е пълна е лекарства против редки болести — ухапвания от змии и отровни растения. Пращаме ги като безплатна помощ на армията и по болниците.

— Това ми харесва — каза Елизабет.

Помисли си, че и старият Самуел щеше да е доволен.

Рийс я заведе в капсуловъчния цех, където с огромна транспортна лента се вкарваха празните шишенца. Преминавайки през залата, шишенцата бяха стерилизирани, напълнени с капсули, етикетирани, допълнени с памук и запечатани. Всичко се правеше автоматично.

Имаше и фабрика за стъкло, архитектурно бюро за планиране на нови сгради, както и отдел за недвижими имоти, който се занимаваше с покупки на терени. В една от сградите се помещаваха печатарските преси, от които излизаха брошури на петдесет езика, подготвяни от цял куп преводачи.

Някои от цеховете напомняха за книгата на Джордж Оруел „1984“. Стерилните зали бяха окъпани във феерични ултравиолетови светлини. Съседните стаи бяха боядисани в различни цветове — бял, зелен или син, а работниците носеха униформи. Всеки път, когато влизаха или излизаха от залата, трябваше да преминават през специална стерилна камера. Работниците в сини работни облекла бяха по цял ден в заключени помещения. Преди да се хранят, почиват или да отидат до тоалетната, трябваше да се съблекат, да влязат в неутралната зелена зона, да си сложат други дрехи и да направят същото, когато се връщат.

— Мисля, че ще ти бъде интересно — каза Рийс.

Тръгнаха по сивия коридор на сградата за научни разработки. Стигнаха до врата, на която пишеше: „Вход забранен“. Рийс я отвори и влезе, следван от Елизабет. Минаха през втора врата и се озоваха в слабо осветена стая, пълна със стотици клетки с животни.

Помещението бе топло и влажно и на нея й се стори, че са я отвели в джунглата. Когато очите й привикнаха с полумрака, откри, че клетките са пълни с маймуни, хамстери, котки и бели мишки. Много от животните имаха противни израстъци по различни части на тялото. На някои главите бяха обръснати и бяха обкичени с електроди, имплантирани в мозъците им. Други пищяха и издаваха невъобразими звуци, мятайки се из клетките, а трети бяха притихнали или в безсъзнание. Шумът и вонята бяха непоносими. Всичко приличаше на някакъв ад. Елизабет се приближи към една клетка, в която имаше самотно бяло котенце. Черепът му бе отворен и покрит с чиста пластмасова шапчица, през която стърчаха половин дузина кабели.

— Какво правите тук? — попита Елизабет.

Високият брадат мъж, който си отбелязваше нещо пред клетката, обясни:

— Изпитваме ново успокоително средство.

— Надявам се, че ще действа — вяло подхвърли тя. — Не бих се отказала от нещо успокоително. — И излезе от стаята, преди да й прилошее.

Рийс я настигна по коридора.

— Лошо ли ти е?

— Няма ми нищо — дълбоко пое дъх тя. — Необходимо ли е всичко това?

Рийс я изгледа и отговори:

— Тези експерименти спасяват живота на мнозина. Повече от една трета от хората, родени след 1950 година, са живи благодарение на съвременните лекарства. Само си представи какво означава това.