Сидни Шелдън - Кръвна връзка

— Ще си помисля — обеща Шарл на приятеля си.

И наистина започна да мисли. Ден и нощ. Това бе шансът в живота му. Но как? Шарл знаеше, че е невъзможно да заеме пари, без Елен да не научи веднага. Всичко бе на нейно име — къщите, картините, колите, бижутата. Бижутата… красивите, безполезни накити, които пазеше заключени в сейфа в спалнята. Постепенно идеята се оформи. Ако можеше да измъкне бижутата й, едно по едно, би могъл да ги замени с копия и да заеме пари срещу истинските бижута. След като направи големия удар с лозето, просто ще върне бижутата. И ще има достатъчно пари да изчезне завинаги.

Шарл позвъни на Рене Дюшамп и му съобщи с разтуптяно сърце:

— Реших да се включа.

Първата част от плана го изпълваше с ужас. Налагаше се да отвори сейфа и да открадне бижутата на Елен.

Шарл толкова много се изнерви в очакване на ужасното дело, което се готвеше да извърши, че едва ли бе способен да работи. Прекарваше дните си като някакъв автомат, като нито чуваше, нито виждаше какво става около него. Всеки път, когато виждаше Елен, Шарл започваше да се изпотява. Ръцете му започнаха да треперят в неподходящи моменти. Елен се безпокоеше за него, така както би се обезпокоила за някое домашно галено животно. Повика лекар, за да прегледа Шарл, но той не можа да открие нищо нередно.

— Изглежда малко напрегнат. Нека полежи един-два дни.

Елен изгледа продължително голия Шарл в леглото и се усмихна.

— Благодаря ви, докторе.

Щом като лекарят излезе, Елен започна да се съблича.

— Аз… не се чувствам добре — запротестира Шарл.

— Но не и аз — отвърна Елен.

Никога не бе я мразил повече.

Удобният момент се появи през следващата седмица. Елен отиваше на ски в Гармиш-Партенкирхен с приятели. Реши да остави Шарл в Париж.

— Искам да си бъдеш вкъщи всяка вечер — нареди му тя. — Ще ти се обаждам по телефона.

Шарл я наблюдаваше как потегля, седнала зад волана на червения си „Дженсен“ и в момента, в който изчезна от погледа му, изтича към вградения в стената сейф. Наблюдавал я бе, когато го отваряше, и знаеше повечето цифри от комбинацията. Трябваше му около час, за да разгадае останалите числа. Отвори сейфа с треперещи пръсти. В поставените вътре тапицирани с кадифе кутии лежеше свободата му във вид на миниатюрни звездички. Намерил бе вече бижутер, някой си Пиер Ришо, майстор на копия на диаманти. Шарл бе започнал да обяснява нервно надълго и нашироко защо са му нужни копия на диамантите, но Ришо му каза сухо:

— Мосю, правя копия за кого ли не. Никой разумен човек не носи истински диаманти по улиците в днешно време.

Шарл му носеше по един брой всеки път, за да направи копието, а когато то бе готово, заменяше го с истинския диамант. Зае пари срещу истинските диаманти от „Кредит Мюнисипал“ — държавна заложна къща.

Цялата операция отне повече време, отколкото Шарл бе предполагал. Можеше да отваря сейфа само когато Елен бе вън от къщата, а се появяваха и непредвидени закъснения при изработката на копията. Но накрая дойде денят, когато Шарл можа да съобщи на Рене Дюшамп:

— Утре ще ти донеса парите.

Целта му бе постигната. Станал бе съсобственик на огромно лозе. А Елен нямаше и най-малко подозрение за това, което бе направил.

Шарл бе започнал тайно да чете за лозарството. И защо не? Не беше ли вече винар? Изучаваше различните видове лози: каберне совиньон бе основно използваната лоза, но наред с нея се садяха и други като: гро каберне, мерло, малбек и пети вердо.

Чекмеджетата в кабинета на Шарл се напълниха с брошури за почвите и обработката на лозите. Научи за ферментацията, зарязването и ашладисването. И че търсенето на вина в целия свят продължава да расте. Срещаше се редовно със съдружника си.

— Ще бъде дори по-добре, отколкото очаквах — уверяваше го Рене. — Цените на вината скачат нагоре. Трябва да изкараме триста хиляди франка на бъчва от първите преси.

Повече, отколкото Шарл бе си мечтал! Гроздето бе червено злато. Шарл започна да си купува туристически брошури за островите в южните морета, за Венецуела и Бразилия. Самите им имена му звучаха като магия. Единственият проблем бе, че в света бяха останали малко местата, където „Рофи и синове“ нямаха клонове и където Елен не би могла да го намери. А ако го намереше, щеше да го убие. Знаеше това с абсолютна сигурност. Освен ако той не я убие. Обичаше да фантазира на тази тема. Убиваше Елен отново и отново, по хиляди начини и е удоволствие.

Странно, но Шарл започна да се наслаждава на униженията, на които го подлагаше Елен. Когато го караше да прави неописуеми неща с нея, той през цялото време си мислеше: „Скоро ще се махна, мръснице. Ще забогатея от твоите пари и с нищо не можеш да ми попречиш.“