Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

— Ела.

Джил се поколеба за миг, но го последва, изпълнена с някакъв нарастващ ужас. Погледна през терасата. Далече надолу, Дейвид се качваше на влекача и напускаше „Бретан“. Тя се хвана за перилата, за да не падне.

— Защо? — попита невярващо. — Какво стана?

Клифтън Лоурънс се обърна към нея и каза:

— Пуснах му твоя филм.

Тя изведнъж разбра какво има предвид и простена:

— О, Боже мой, Не! Моля те, недей! Ти ме уби!

— Значи сме квит.

— Вън! — извика тя. — Махай се оттук!

Спусна се към него, ноктите й се впиха в бузите му и оставиха дълбоки драскотини. Клифтън замахна и я удари силно по лицето. Тя падна на колене и се хвана за главата.

Клифтън постоя над нея. Искаше да я запомни така.

— Сбогом, Джоузефин Чински.

Клифтън излезе от каютата на Джил и се изкачи към палубата като не преставаше да държи кърпичката до лицето си. Вървеше бавно, изследваше лицата на пътниците, търсеше някое по-свежо лице, нещо непознато, необикновено. Никога не знаеш кога може да налетиш на някой нов талант. Чувстваше се готов да започне да работи отново.

Кой знае? Може да има късмет и да открие някой нов Тоби Темпъл.

Малко след като Клифтън излезе, Клод Десар почука на вратата на каютата на Джил. Нямаше отговор, но главният интендант чуваше звуците отвътре. Изчака малко после повиши глас и каза:

— Мадам Темпъл, аз съм Клод Десар, главният интендант. Искам да знам мога ли с нещо да ви помогна.

Никакъв отговор. Вътрешната алармена система на Десар вече пищеше. Инстинктът му подсказа, че се е случило нещо ужасно лошо и той имаше твърдото предчувствие, че то е свързано по някакъв начин с тази жена. През главата му минаха ред безумни, невъзможни мисли. Тя е убита, отвлечена или… Натисна дръжката на вратата. Не беше заключена. Десар отвори бавно. Джил Темпъл стоеше в другия край на каютата и гледаше през люка с гръб към него. Десар отвори уста да проговори, но нещо в ледената й неподвижност го спря. Той постоя несигурно, помисли дали да не се измъкне безшумно, когато изведнъж каютата се изпълни с неземен пронизващ звук, като от ранено животно. Безпомощен пред такава самотна агония, Десар се измъкна като внимателно затвори вратата след себе си.

Постоя пред каютата за момент, заслушан в нечленоразделните вопли зад вратата. След това, разтърсен от видяното, забърза към киносалона на главната палуба.

Същата вечер имаше две свободни места на капитанската маса. По средата на яденето капитанът даде знак на Десар, който бе домакин на група от по-малко важни пътници две маси по-встрани. Десар се извини и побърза към капитанската маса.

— А, Десар — каза капитанът добродушно. Понижи глас и смени тона си. — Какво е станало с госпожа Темпъл и господин Кениън?

Десар огледа другите гости и прошепна:

— Както знаете господин Кениън напусна кораба с пилотния катер при фара Амброуз. Госпожа Темпъл е в каютата си.

Капитанът изпсува под мустак. Той бе методичен човек, който не обичаше смущения в програмата.

— Merde! Всички приготовления за сватбата са направени — каза той.

— Знам, капитане — Десар сви рамене и завъртя очи нагоре. — Американци.

Джил седеше сама в тъмната каюта, свита на стола, колената й опрени в гърдите, загледана в нищото. Тя тъгуваше, но не заради Дейвид Кениън или Тоби Темпъл, а зароди едно малко момиче на име Джоузефин Чински. Джил искаше да направи толкова много за това момиченце, а сега всичките й чудни вълшебни мечти за нея бяха свършени.

Джил седеше, невиждаща, занемяла от неописуема омраза. Само преди няколко часа тя притежаваше света, имаше всичко, което желаеше, а сега нямаше нищо. Усети как главоболието й бавно се връща. Не бе го забелязала преди, заради другата болка, убийствената агония, раздираща вътрешностите й. Сега усети как ремъкът около слепоочията й се затяга. Дръпна колената си по-близо до гърдите, зае положението на плода в утробата, опита се да заглуши всичко. Бе толкова уморена, толкова страшно уморена. Единственото й желание бе да седи тук вечно и да не мисли. Може би така болката щеше да престане поне за малко.

Джил допълзя до леглото, легна и затвори очи.

Тогава го почувства. Вълна студен, миришещ на гнило въздух, прииждаше към нея, обвиваше я, милваше я. Тя чу неговия глас, викащ името й. „Да — помисли си. — Да.“ Бавно, като в транс, Джил се изправи и излезе от каютата. Тръгна към гласа, който я зовеше.

Когато Джил излезе, беше два през нощта и палубата бе празна. Тя погледна надолу към морето, загледана във вълните, нежно плискащи кораба, режещ водната повърхност. Слушаше гласа. Главоболието бе станало още по-страшно, неудържим пристъп на агония. Но гласът й казваше да не се тревожи, всичко щеше да бъде наред. „Погледни надолу“ — каза той.