Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

Клифтън Лоурънс бе там. Дребният агент бе отишъл на фризьор, дрехите му бяха току-що изгладени, но очите го издаваха. Очи на неудачник, застанал сред връстниците си. Клифтън също бе потънал в спомени. Припомняше си оня първи абсурден телефонен разговор. „Има един млад комик, който Сам Голдуин иска да видиш.“ Представлението на Тоби в школата. „Не трябва да изяждаш целия буркан с хайвер, за да разбереш, че е добър, нали?… Реших да те взема за клиент, Тоби… Ако успееш да сложиш бираджиите в джоба си, ония с шампанското са фасулска работа… Мога да те направя най-голямата звезда в бизнеса.“ Всеки искаше Тоби Темпъл: студиите, телевизионните компании, нощните клубове. „Имаш толкова много клиенти, че понякога си мисля, че не отделяш достатъчно време за мен… Това е като групов секс, Клиф. Някой винаги артисва с надървен… Трябва ми съвет, Клиф… Това момиче…“

Клифтън Лоурънс имаше много да си спомня.

До Клифтън стоеше Алис Танър.

Тя бе потънала в спомена за първото прослушване на Тоби в нейния кабинет. „Някъде, скрит под всичките тези звезди, има един младеж с голям талант… След като видях тия професионалисти снощи, Аз… Аз не мисля, че го имам.“ Как се влюби в него. „О, Тоби, толкова те обичам… И аз те обичам, Алис…“ След това си отиде. Но тя бе благодарна, че някога е била с него.

Ал Карузо бе дошъл да го почете. Бе превит и посивял, а кафявите му, като на Дядо Коледа, очи бяха пълни със сълзи. Спомняше си колко добър бе Тоби към Мили.

Сам Уинтърс бе тук. Мислеше за цялата радост, която Тоби бе доставил на милиони хора по света и дали би могла да се сравни с болката, причинена на малцина.

Някой побутна Сам и той се обърна, за да види красиво, тъмнокосо момиче на около осемнайсет години.

— Вие не ме познавате, господин Уинтърс — усмихна се тя, — но чух, че търсите жена за новия филм на Уйлям Форбс. Аз съм от Охайо и…

Дейвид Кениън бе тук. Джил го помоли да не идва, но той настоя. Искаше да бъде до нея. Накрая тя се съгласи, убедена, че вече едва ли би станало нещо. Тя бе изиграла представлението си.

Пиесата свърши, а с нея и ролята й. Джил бе толкова радостна и така уморена. Сякаш огненото изпитание, през което бе минала, бе изгорило твърдата кора на горчилката в нея, бе разяло всички болки, разочарования и омраза. Джил Касъл бе изгоряла в пожар, а Джоузефин Чински бе възкръснала от пепелта. Тя бе отново умиротворена, изпълнена с любов към всички, с удовлетворение, неизпитвано от детските й години. Никога не бе била по-щастлива. Искаше да сподели щастието си със света.

Погребалните ритуали приключиха. Някой хвана Джил под ръка и я поведе към лимузината. Когато стигна до колата видя до себе си Дейвид. Очите му искряха от обожание. Джил се усмихна. Дейвид взе ръцете й в своите и те обмениха няколко думи. Един фотограф ги снима.

Джил и Дейвид решиха да изчакат пет месеца преди да се оженят, за да не засегнат общественото чувство за благоприличие. Дейвид прекара голяма част от това време извън страната, но всеки ден се чуваха по телефона. Четири месеца след погребението на Тоби, Дейвид се обади на Джил и каза:

— Току-що проведох мозъчна атака. Няма какво да чакаме повече. Трябва да заминавам другата седмица на конференция в Европа. Хайде да отплаваме за Франция на „Бретан“. Капитанът ще ни ожени. Ще прекараме медения месец в Париж и оттам заминаваме където поискаш и ще стоим, докато ни омръзне. Какво ще кажеш?

— Да, Дейвид, да!

Тя хвърли последен дълъг поглед към къщата, замислена за всичко онова, което се бе случило там. Припомни си първата вечеря, всички последвали страхотни купони, болестта на Тоби, борбата за възвърнатото му здраве. И след това… толкова много спомени. Радваше се, че заминава.

Частният самолет на Дейвид закара Джил до Ню Йорк, където я чакаше лимузина, за да я откара в хотел „Риджънси“ на „Парк Авеню“. Лично управителят на хотела настани Джил в огромен апартамент на последния етаж.

— Хотелът е изцяло на вашите услуги, госпожо Темпъл — каза той. — Господин Кениън ни инструктира да осигурим всичко, от което се нуждаете.

Десет минути след като Джил влезе в стаята, Дейвид се обади от Тексас.

— Удобно ли е? — попита той.

— Малко е претъпкано — засмя се Джил. — Има пет спални, Дейвид. Какво да ги правя?

— Ако бях там, щях да ти покажа — каза той.

— Обещания, обещания — пошегува се тя. — Кога ще се видим?

— „Бретан“ отплава утре на обяд. Тук имам още някои неща да свърша. Ще се видим на кораба. Запазил съм младоженския апартамент. Щастлива ли си, скъпа?