Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

— Тъкмо ще сляза до кухнята да си направя една хубава чаша чай.

— Не, не. Дежурството ви свършва след половин час. Можете да си тръгвате направо. Аз ще изчакам сестра Гордън — Джил и хвърли бърза, уверяваща усмивка. — Не се тревожете. Аз ще бъда с него.

— Е, предполагам, че бих могла да напазарувам нещо…

— Чудесно. Отивайте си.

Джил остана права и не помръдна преди да чуе как входната врата се затваря и колата на сестра Галахър потегля по алеята. Когато звука на мотора се изгуби в летния въздух, тя се обърна и погледна към Тоби.

Очите му бяха втренчени в лицето й, нетрепващи и немигащи. С усилие се приближи до леглото, отметна завивките и погледна непотребния скелет, отпуснатите, безполезни крака.

Количката стоеше в ъгъла. Джил я приближи до леглото и я сложи така, че да може да вкара Тоби в нея. Протегна ръце към него и се спря. Бе й необходима цялата воля, за да го докосне. Ухиленото, мумифицирано лице бе на сантиметри от нея, устата се хилеше идиотски, а очите бълваха отрова. Джил се наведе и се застави да вдигне Тоби за ръцете. Той бе почти безтегловен, но в изтощеното си състояние, тя едва се справи. Когато докосна тялото му, почувства как леденият въздух започва да я обвива. Вътре в главата й натискът бе непоносим. Пред очите й затанцуваха цветни петна, все по-бързо и по-бързо, докато й се зави свят. Почувства как припада, но знаеше, че не бива да позволи това да се случи. Не и ако искаше да живее. Със свръхчовешко усилие тя домъкна тялото на Тоби до количката и го върза. Погледна към часовника си. Имаше само двайсет минути.

Пет минути й отне да отиде до стаята си и да си сложи банския.

Освободи спирачката и започна да бута Тоби по коридора към асансьора.

Стоеше зад него, докато слизаха, за да не гледа очите му. Но все пак ги чувстваше. Усещаше и влажния студ на убийствения въздух, изпълващ кабината, лепкав, галещ, пълнещ дробовете й с гнилоч. Започна да се задавя. Не можеше да диша. Падна на колене, разхълца се, бореше се да остане в съзнание, хваната в неговия капан. Точно когато започна да й причернява, вратата се отвори. Тя изпълзя на топлото слънце и легна на поляната. Дишаше дълбоко, всмукваше чистия въздух, възвръщаше бавно силите си. Обърна се към асансьора. Тоби седеше в количката, гледащ, чакащ. Джил бързо я измъкна от асансьора. Тръгна към басейна. Беше чудесен, безоблачен ден, топъл и ласкав, слънцето се отразяваше в синята, пречистена вода.

Джил докара количката до дълбокия край на басейна и пусна спирачката. Мина отпред. Очите на Тоби я гледаха объркано. Джил посегна към ремъка, който го придържаше и го стегна доколкото можеше. Опъна го, почти увисна на него с всичко, което бе останало от силата й, почувства как отново й се зави свят от напрежение. В един момент успя. Джил видя как очите на Тоби се промениха, когато той разбра какво щеше да се случи и се изпълниха с дива, демонична паника…

Джил освободи спирачката, стисна дръжката на количката и започна да я бута към водата. Тоби се опита да раздвижи парализираните си устни, да извика, но не излезе никакъв звук. Резултатът бе ужасен. Тя не можеше да понесе погледа му. Не искаше да знае нищо.

Блъсна количката в самия край на басейна.

Но тя увисна. Бе закачена за ръба на циментовия бордюр. Джил натисна по-силно, но не можеше да я помръдне. Тоби сякаш я удържаше само с усилие на волята. Джил виждаше как се напряга да се измъкне, как се бори за живота си. Щеше да се освободи, да се измъкне, да протегне костеливите си пръсти към гърлото й… Чуваше гласа му. Той крещеше „Не искам да умра… Не искам да умра…“. Тя не разбра дали се дължи на въображението й или бе наистина, но в прилив на паника изведнъж откри още енергия в себе си. Натисна с всичка сила гърба на количката. Тя се хлъзна напред, обърна се във въздуха и застина там неподвижно, стори й се цяла вечност. После падна във водата със силен плясък. Сякаш плаваше дълго време на повърхността преди да започне да потъва. Вълните преобърнаха количката още веднъж и последното нещо, което Джил видя бяха проклинащите очи на Тоби, вперени в нея преди водата да ги залее.

Стоя там дълго, трепереща под топлото обедно слънце. Силата бавно се вливаше отново в тялото и ума й. Когато най-после усети, че може отново да се движи, тръгна към стъпалата на басейна, за да намокри банския си.

После се върна в къщата и позвъни на полицията.

Смъртта на Тоби Темпъл се появи в заглавията на вестниците по целия свят. Ако Тоби бе станал фолклорен герой, то Джил бе героиня. Стотици хиляди думи бяха отпечатани за тях, снимките им се появяваха по всички медии. Голямата любовна история бе разказвана и преразказвана, а трагичният завършек й придаваше още по-голям патос. Съболезнователни писма и телеграми прииждаха от държавни глави, домакини, политици, милионери, секретарки. Светът бе понесъл лична загуба. Тоби бе споделил дарбата да разсмива с почитателите си и те щяха да му бъдат вечно благодарни. Ефирът бе изпълнен с хвалебствия, всяка телевизионна и радио станция му отдаваше последна почит.