Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

— Какво има? Това е госпожа Темпъл. Ние тук си правим една хубава баня, нали така?

Джил се обърна към фигурата в леглото.

Краката и ръцете на Тоби се бяха превърнали в съсухрени придатъци към свитото му, изкривено тяло. Между краката, като някаква дълга, противна змия, лежеше безполезният му пенис, немощен и грозен. Жълтият цвят бе изчезнал от лицето му, но идиотската гримаса стоеше. Тялото му бе мъртво, но очите живееха трескаво. Проникващи, търсещи, претеглящи, планиращи, мразещи, хитри сини очи, пълни с тайни намерения, със смъртоносни цели. Тя виждаше ума на Тоби. „Важно е да разберете, че умът му е незасегнат“ — бе казал докторът. Той можеше да мисли, чувства и мрази. Този ум нямаше за какво друго да мисли, освен да планира отмъщението си, да търси начин да я унищожи. Тоби искаше да я види мъртва, също както и тя него.

Докато гледаше надолу към очите, изгарящи от ненавист, в главата й отекна гласът му: „Ще те убия“. Тя почувства вълните на омразата да се блъскат в нея като юмруци.

Джил се вгледа в очите, спомни си разбитата ваза и разбра, че нищо от кошмарите не е илюзия. Той бе открил начин.

Вече знаеше, че животът на Тоби е заложен срещу нейния.

Доктор Каплан привърши прегледа на Тоби и потърси Джил.

— Мисля, че трябва да спрем терапията в басейна — каза той. — Чиста загуба на време. Надявах се, че ще постигнем някакво подобрение на мускулатурата, но не става. Аз ще говоря с терапевта.

— Не! — извика тя остро.

Доктор Каплан я погледна с изненада.

— Джил, знам какво си направила с Тоби миналия път, но сега е безнадеждно. Аз…

— Не можем да се предадем. Още не — в гласа й се четеше отчаяние.

Докторът се поколеба и сви рамене.

— Е, щом мислиш, че има такова значение, но все пак…

— Има.

В този миг това бе най-важното нещо на света. Това щеше да й спаси живота. Вече знаеше какво да направи.

Следващият ден бе петък. Дейвид се обади и каза, че заминава за Мадрид по работа.

— Няма да мога да се обадя до края на седмицата.

— Липсваш ми — каза Джил. — Много.

— И ти ми липсваш. Добре ли си? Гласът ти е особен. Да не си уморена?

Джил се опитваше да държи очите си отворени, да забрави за ужасните болки в главата. Не можеше да каже кога за последен път бе яла или спала. Беше толкова слаба, че едва стоеше на крака. Опита се да влее енергия в гласа си.

— Добре съм, Дейвид.

— Обичам те, скъпа. Грижи се за себе си.

— Ще се грижа, Дейвид. Обичам те. Моля те не го забравяй.

Каквото и да се случи.

Чу как колата на терапевта завива по алеята и се спусна по стълбите. Главата й щеше да се пръсне, треперещите й крака едвам я държаха. Отвори вратата, точно преди терапевтът да натисне звънеца.

— Добро утро, госпожо Темпъл — каза той. Опита се да влезе, но Джил му препречи пътя. Погледна я изненадан.

— Доктор Каплан реши да преустанови терапевтичните процедури на господин Темпъл — каза тя.

Физиотерапевтът се намръщи. Значи напразно беше бил път до тук. Някой можеше да го уведоми по-рано. При други обстоятелства би възразил за начина, по който се отнасят с него. Но госпожа Темпъл бе такава славна жена, с такива големи проблеми. Той се усмихна и каза:

— Няма проблеми, госпожо Темпъл. Разбирам.

И се върна в колата.

Джил изчака да се отдалечи. След това тръгна обратно нагоре по стълбите. По средата на пътя й се зави свят и трябваше да се хване за перилата, докато се оправи. Не можеше да спре. В противен случай щеше да умре.

Отиде до стаята на Тоби, натисна дръжката и влезе. Сестра Галахър седеше на табуретка и бродираше. Погледна изненадано към Джил, изправена в рамката на вратата.

— Я! — каза тя. — Кой е дошъл да ни посети? Не е ли много мило?

Обърна се към леглото.

— Знам, че господин Темпъл се радва. Нали така, господин Темпъл?

Тоби седеше подпрян с възглавници на леглото. Очите му изпращаха своето съобщение към Джил: „Ще те убия!“

Джил отведе поглед и си приближи до сестра Галахър.

— Реших, че не прекарвам достатъчно време със съпруга си.

— Всъщност, точно така мислех и аз — изчурулика сестра Галахър. — Но като видях, че и вие не се чувствате добре, си казах…

— Сега съм доста по-добре — прекъсна я Джил. — Бих искала да остана сама с господин Темпъл.

Сестра Галахър събра бродерийните си принадлежности и стана.

— Разбира се — каза тя. — Сигурна съм, че ще се радваме — обърна се към фигурата на леглото. — Нали така, господин Темпъл?

А на Джил добави: