Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

Будеше я студът. Лежеше трепереща в леглото, чувстваше как леденият въздух пълзи към нея, злото му присъствие я обгръщаше като страшно проклятие. Скачаше и бягаше, обзета от тих ужас.

Беше три сутринта.

Джил бе заспала в креслото с книга в ръка. Постепенно се пробуди, бавно отвори очи и сред катранения мрак на стаята усети, че нещо ужасно се е случило. После разбра — тя бе заспала без да изгаси лампите. Почувства как сърцето й започва да препуска и помисли: „Няма нищо страшно. Сестра Галахър сигурно е дошла и ги е загасила.“

После чу звука. Идваше от антрето, крииик… крииик… Количката на Тоби се движеше към вратата на спалнята й. Джил почувства как косъмчетата на врата й се изправят. „Сигурно някой клон стърже по покрива“ — успокои се тя. Но все пак знаеше, че не е така. Бе слушала този звук толкова пъти. Крииик… крииик…, сякаш музиката на смъртта идваше към нея. „Не може да е Тоби — помисли тя. — Той е в леглото, безпомощен. Сигурно полудявам.“ Но продължаваше да го чува все по-близо и по-близо. Беше пред вратата. Спря, чакаше. И изведнъж се разнесе трясък, после настана тишина.

Джил прекара остатъка от нощта свита на стола, в тъмното. Бе твърде уплашена, за да помръдне.

На сутринта намери пред вратата си разбита ваза, бутната от масичката в антрето.

Говори с доктор Каплан.

— Вярвате ли, че… че умът може да направлява тялото? — попита Джил.

Той я погледна объркан.

— В какъв смисъл?

— Ако Тоби иска… много иска да излезе от леглото, дали ще може?

— Имате предвид, без чужда помощ? В сегашното си състояние? — погледна я с недоверие. — Той е изгубил всякаква мобилност. Всякаква.

Джил не беше доволна.

— Ами ако… Ако наистина е убеден, че трябва да стане, че има нещо, което трябва да свърши…?

Доктор Каплан поклати глава.

— Нашият разум дава заповеди на тялото, но ако моторните импулси са блокирани, ако няма мускули, които да ги изпълнят, нищо не може да се получи.

Тя трябваше да разбере.

— А вярвате ли, че предмети могат да бъдат движени от ума?

— Искате да кажете психокинеза? Правени са много експерименти, но нито един от тях не е успял да ме убеди досега.

А счупената ваза в коридора?

Джил искаше да му каже за това, за студения въздух, който я преследваше, за количката на Тоби пред вратата, но той щеше да я сметне за луда. Беше ли? Имаше ли й нещо? Дали не губеше ума си?

Когато доктор Каплан си отиде, Джил се погледна в огледалото. Бе шокирана от видяното. Бузите й бяха хлътнали, а очите й изглеждаха огромни върху бледото, изпито лице. „Ако продължавам така — помисли тя — ще умра преди Тоби.“ Вгледа се в потъмнялата си сплъстена коса и изпочупените нокти. „Не трябва да позволя Дейвид да ме вижда такава. Трябва да започна да се грижа за себе си. Отсега нататък — реши тя — веднъж седмично отиваш на козметик, храниш се три пъти на ден и спиш по осем часа.“

На другия ден Джил си взе час за козметичния салон. Бе изтощена, заспа под топлия, отпускащ шум на сешоара. Кошмарът започна отново. Спеше в леглото си. Чуваше как Тоби влиза в спалнята с количката… крииик… крииик… Той бавно се изправи и тръгна към нея, ухилен. Костеливите му ръце се протегнаха към гърлото й. Джил се събуди е безумен вик и хвърли целия салон в паника. Избяга без дори да среше косата си.

След този случай Джил се боеше вече да напусне къщата.

Боеше се и да остане.

Нещо ставаше с главата й. Не бяха само главоболията. Започваше да забравя. Слизаше за нещо, влизаше в кухнята и стоеше без да може да си спомни защо е дошла. Паметта започна да й играе странни номера. Джил се зачуди какво прави тази сестра тук и изведнъж си спомни. Режисьорът я чакаше на сцената. Тя трябваше да си припомни думите. „Страхувам се, че не е добре, докторе.“ Трябваше да говори с режисьора за това как е най-добре да го каже. Сестра Гордън я хвана за ръката и я разтърси.

— Госпожо Темпъл, госпожо Темпъл! Добре ли сте?

И Джил отново се върна сред обкръжението си, в настоящето, завладяна от ужаса на това, което ставаше с нея. Знаеше, че не може да продължи така. Трябваше да открие дали нещо не бе наред с нейния мозък или Тоби е открил някакъв начин да се движи, да я напада, дали се опитваше да я убие.

Трябваше да го види. Застави се да прекоси дългия коридор до стаята на Тоби. Постоя малко отвън, докато събере кураж и влезе в стаята му.

Тоби лежеше в леглото, а сестрата го къпеше с гъба. Тя вдигна очи, видя Джил и каза: