Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

Преди Джил да отлети от Москва, Дейвид й позвъни.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам — каза той. — Аз съм на разположение. По всяко време. Когато се обадиш, идвам веднага. Моля те, запомни това.

Беше единственото нещо, което помогна на Джил да запази разсъдъка си за кошмара, който едва започваше.

Пътуването до в къщи бе deja vu 38 38 Нещо, преживявано преди или виждано преди (фр.) — бел.пр. от ада. Болничната носилка в самолета, линейката от летището до дома, стаята на болния.

Само, че сега имаше нещо различно. Джил го разбра в мига, в който й разрешиха да Види Тоби. Сърцето му биеше, жизнените му органи работеха, от всяка гледна точка той бе жив организъм. И въпреки това не беше. Той бе дишащ, пулсиращ труп, мъртвец с кислородна маска, с тръби и игли, забити в тялото му като антени, вливащи жизнени сокове в него, осигуряващи продължението на живота. Лицето му бе застинало в изкривена ухилена гримаса, устните му — вдигнати нагоре, венците — оголени.

„Боя се, че не мога да ви дам никаква надежда“ бе казал руският лекар.

Това бе преди седмици. Сега бяха в къщи, в Бел Еър. Джил незабавно повика доктор Каплан, а той от своя страна събра специалисти, които водеха други специалисти, но отговорът бе винаги един и същ: масивен инсулт, тежко увредени или унищожени нервни центрове, много малък шанс за възстановяване след нанесените поражения.

Имаше денонощно дежурещи сестри, физиотерапевт, който работеше с Тоби, но те бяха само жестове, лишени от съдържание.

Предметът на цялото това внимание бе гротеска. Кожата на Тоби бе пожълтяла, косата му капеше на едри кичури. Парализираните му крайници бяха изкривени и отънели. На лицето му стоеше постоянната гримаса. Изглеждаше чудовищно — лицето на смъртта.

Но очите му бяха живи. И то колко живи! Хвърляха огньове с яростната сила на ума, хванат в капана на тази безполезна черупка. Когато Джил влезеше в стаята, те я проследяваха жадно, трескаво, умолително. За какво? Да го накара да ходи отново? Да говори отново? Да го превърне отново в мъж?

Тя седеше и безмълвно се вглеждаше в него. Мислеше: „Част от мен лежи в това легло, в капан.“ Бяха свързани един за друг. Би дала всичко, за да, бъде спасен Тоби, а с него и тя. Но сега знаеше, че няма начин. Не и този път.

Телефоните звъняха непрестанно, повторение на същите обаждания, всички предлагащи съчувствие.

Само едно от тях бе различно. Дейвид Кениън се обади.

— Искам само да знаеш, че каквото е по силите ми, каквото и да е… Чакам.

Джил си помисли как изглеждаше той — висок, красив и силен и се сети за нещастната човешка карикатура в съседната стая.

— Благодаря ти, Дейвид. Наистина съм ти благодарна. Засега нищо няма. Все още.

— В Хюстън 39 39 Най-големият град в Тексас — бел.пр. има няколко много добри лекари. Някои от тях са най-добрите в света. Мога да ги докарам със самолета.

Джил усети как гърлото й се свива. Как искаше да каже на Дейвид да дойде при нея. Да я отведе от това място! Но не можеше. Бе свързана с Тоби и знаеше, че няма да го остави.

Не и докато бе жив.

Доктор Каплан завърши прегледа на Тоби. Джил го чакаше в библиотеката. Обърна се към него, когато той влезе и опита да се пошегува непохватно:

— Е, Джил, имам добри и лоши новини.

— Кажи ми първо лошите.

— Боя се, че нервната система на Тоби е засегната твърде тежко, за да може да се възстанови. Не може да става въпрос за това. Никога повече няма да ходи и говори.

Тя го изгледа дълго и накрая каза:

— А добрите новини?

Доктор Каплан се усмихна.

— Сърцето на Тоби е изключително силно. С подходящи грижи, може да издържи още двайсетина години.

Джил го погледна невярващо. Двайсет години. Това били добрите новини! Видя се как седи до ужасното плашило на горния етаж, затворена в кошмар без изход. Никога няма да се разведе с Тоби. Не и докато е жив. Защото никой няма да я разбере. Тя бе героинята, спасила живота му. Всеки би се почувствал предаден, измамен, ако тя го напусне сега. Дори Дейвид Кениън.

Дейвид и звънеше всеки ден, като говореше за нейната чудна преданост и себеотрицание. И двамата усещаха дълбокия поток от чувства, течащ между тях.

Неизказаната фраза беше: когато Тоби умре.

Три сестри се грижеха за Тоби денонощно на смени. Бяха пъргави, способни и безлични като машини. Джил бе благодарна на присъствието им, защото не понасяше да се приближава към Тоби. Онази отвратителна, ухилена маска я отблъскваше. Постоянно намираше извинения да стои по-далеч от стаята му. Когато все пак се принуждаваше да отиде при него, дори сестрите усещаха незабавната промяна, настъпваща у болния. Тоби лежеше обездвижен и безсилен, замразен в клетката на спазъма. И само когато Джил влезеше в стаята, яркосините очи започваха да преливат от жизненост. Тя можеше да прочете мислите на Тоби, все едно че бяха извикани на глас: „Не ме оставяй да умра. Помогни ми. Помогни ми!“