Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

Дейвид Кениън приближаваше към нея усмихнат.

— Толкова се радвам да те видя — каза той, а тя почувства как сърцето й спира. „Той е единственият мъж в живота ми, който е способен на това“ — помисли Джил.

— Ще пийнеш ли нещо с мен? — попита Дейвид.

— Да — отговори тя.

Хотелският бар бе голям и претъпкан, но те откриха сравнително спокойна маса в един ъгъл.

— Какво правиш в Москва? — попита Джил.

— Нашето правителство ме помоли да дойда. Искаме да изработим една сделка за петрол.

Отегчен келнер се насочи към масата и взе поръчката им.

— Как е Сиси?

Дейвид я погледна за момент и каза:

— Разведохме се преди няколко години — и набързо смени темата. — Следях всичко около теб. Почитател съм на Тоби Темпъл от дете.

Това някак си звучеше, сякаш Тоби бе много стар.

— Радвам се, че се оправи. Когато прочетох за удара, се притесних за теб — в очите му се четеше нещо, което Джил помнеше от отдавна. Желание, нужда.

— Мисля, че Тоби беше страхотен в Холивуд и Лондон — каза Дейвид.

— Ти беше ли там? — попита Джил изненадано.

— Да — и бързо добави. — Трябваше да свърша някои работи там.

— Защо не дойде зад сцената?

Той се поколеба.

— Не исках да ти се натрапвам. Не знаех дали ще искаш да ме видиш.

Питиетата им пристигнаха в тежки, ръбести чаши.

— За теб и за Тоби — каза Дейвид.

В тона му имаше нещо прикрито, подземен поток от тъга, от жажда…

— Винаги ли отсядаш в „Метропол“? — попита Джил.

— Не. Всъщност доста време ми отне да намеря… — усети клопката твърде късно. Усмихна се тъжно. — Знаех, че ще бъдеш тук. Трябваше да напусна Москва преди пет дни. Стоях и чаках. Надявах се да те срещна.

— Защо, Дейвид?

Мина много време преди да отговори.

— Вече е твърде късно, но все пак ще ти кажа, защото смятам, че имаш право да знаеш.

И той разказа за брака си със Сиси, какви номера му бе погодила тя, за опитите за самоубийство, за нощта, в която Джил го чакаше на езерото. Едно изригване на чувства, които разтърсиха Джил.

— Винаги съм те обичал.

Тя седеше и слушаше. Вълна от щастие се вля в тялото й като топло вино. Сякаш красив сън се бе сбъднал наяве. Това бе всичко, което тя искаше, за което се молеше. Джил се вгледа в мъжа, седнал срещу нея, припомни си силните му ръце, твърдото му, копнеещо тяло. Изпита възбуда. Но Тоби бе част от нея, нейна плът и кръв, а Дейвид…

Един глас отстрани я сепна.

— Госпожо Темпъл! Търсихме ви навсякъде.

Беше генерал Романович.

Джил погледна към Дейвид.

— Обади ми се утре сутрин.

Последното представление на Тоби в Большой театр бе по-вълнуващо от всичко друго, представяно там. Зрителите хвърляха цветя и ръкопляскаха, тропаха с крака — не искаха да си отиват. Напълно подобаващ завършек за всичките триумфи на Тоби. Голямо празненство бе насрочено за след представлението, но Тоби каза на Джил:

— Скапан съм, богиньо. Защо не отидеш ти? Аз ще се върна в хотела да затворя за малко очи.

Джил отиде на празненството сама, но Дейвид сякаш бе до нея през цялото време. Водеше разговори, танцуваше и приемаше почитания, но умът й непрестанно изживяваше срещата с Дейвид. „Ожених се по погрешка. Сиси се разведе с мен. Никога не съм преставал да те обичам.“

В два часа сутринта ескортът остави Джил пред апартамента в хотела. Тя влезе и видя Тоби в безсъзнание, легнал на пода в средата на стаята, с ръка протегната към телефона.

Тоби Темпъл бе откаран спешно в линейка до Дипломатическата поликлиника на „Проспект Сверчкова“ №3. Тримата най-големи специалисти бяха повикани посред нощ да го прегледат. Всички съчувстваха на Джил. Шефът на болницата я придружи до самостоятелна стая, където тя стоеше в очакване. „Като повторение — помисли Джил. — Всичко това се случи преди.“ Усещане за нереалност замъгляваше сетивата й.

След няколко часа вратата се отвори и вътре влезе нисък, дебел руснак. Беше облечен в лошо ушит костюм, в който изглеждаше като неуспял водопроводчик.

— Аз съм доктор Дуров — каза той. — Натоварен съм със случая на съпруга ви.

— Искам да знам как е той.

— Госпожо Темпъл, седнете, моля ви.

Джил дори не усещаше, че стои права.

— Говорете!

— Съпругът ви преживя удар — научно казана церебрално-венозна тромбоза.

— Колко лошо е това?

— Това с най-… Как да ви кажа, сериозно увреждане, опасно е. Ако съпругът ви оживее, а сега е още рано да се говори, той няма да може да ходи и да говори. Умът му ще бъде ясен, но той ще е изцяло парализиран.