Сидни Шелдън - Непознат в огледалото

Слънцето отново изгря, този път за Джил.

Отново имаше вечери, приеми, и този посланик, и онзи сенатор, частни прожекции и така нататък. Всеки ги търсеше за всичко. Дадоха в тяхна чест вечеря в Белия дом, чест, обикновено запазена за държавни глави. Обираха аплодисментите където и да идеха.

Но сега вече аплодираха Джил толкова, колкото и Тоби. Чудната история за това, което бе направила, нейният подвиг — с двете си ръце възвърнала здравето на Тоби напук на всичко — възбудиха въображението на света. Пресата я обяви за любовната история на столетието. Списание „Тайм“ публикува снимка на двамата на корицата, с гореща почит към Джил в съпътстващия материал.

Тоби сключи договор на стойност пет милиона долара, за да участва в ново седмично телевизионно вариететно предаване, започващо през септември, след дванайсет седмици.

— Ще отидем в Палм Спрингс да отдъхнеш дотогава — каза Джил.

Тоби поклати глава.

— Достатъчно дълго стоя затворена. Сега малко ще си поживеем — обгърна я с двете си ръце и добави: — Не ме бива много по думите, бебчо, освен ако не са лафове. Не знам как да ти кажа какво изпитвам към теб. Аз… Аз просто искам да знаеш, че не съм живял до деня, в който те срещнах.

И бързо се обърна назад, за да не види Джил сълзите в очите му.

Тоби уреди да направи турне с моноспектакъла си в Лондон, Париж и — най-големият му удар — Москва. Всеки се бореше за представленията му. Беше също такава култова личност в Европа, както в Америка.

Плаваха на катера „Джил“ към Каталина. Бе слънчев, топъл ден. На борда имаше десетина гости, сред които Сам Уинтърс, О’Ханлън и Рейнгър, спечелили конкурса за автори на новото му телевизионно предаване. Всички бяха събрани в салона, играеха карти и говореха. Джил се огледа и забеляза, че Тоби липсва. Излезе на палубата.

Той стоеше на перилата, загледан в морето. Джил отиде при него и каза:

— Добре ли си?

— Просто гледам водата, бебчо.

— Хубава е, нали?

— Ако си акула… — той потръпна. — Не бих искал да умра там. Винаги съм се ужасявал от давенето.

Тя хвана ръката му.

— Какво те притеснява?

— Не ми се умира, предполагам — той вдигна очи към нея. — Страх ме е от онова там. Тук аз съм голям човек. Всеки познава Тоби Темпъл. Но там…? Знаеш ли как си представям ада? Място, където няма публика.

Клубът „Фрайърс“ даде вечеря с почетен гост Тоби Темпъл. Дузина от най-известните комици седяха на трапезата, заедно с Тоби, Джил, Сам Уинтърс и шефът на телевизионната компания, сключила договора с Тоби. Джил бе помолена да стане и да се поклони. Всички се изправиха и я аплодираха.

„Поздравяват мен — помисли си тя. — Не Тоби. Мен!“

Церемониалмайстор бе водещият на едно от най-гледаните нощни предавания на живо.

— Не мога да ви кажа колко се радвам, че Тоби Темпъл е сред нас тази вечер — каза той, — защото ако не го почитахме тук, днешният банкет трябваше да се състои на гробищата.

Смях.

— А вярвайте ми, храната там е ужасна. Яли ли сте някога на „Форест Лаун“? Поднасят остатъците от Тайната вечеря.

Смях.

Обърна се към Тоби.

— Наистина се гордеем с теб, Тоби. Говоря сериозно. Разбрах, че са те помолили да дариш част от тялото си на науката. Щели да я поставят в буркан в Харвардската Медицинска Академия. Досега единственият проблем е, че не могат да намерят толкова голям буркан.

Викове.

Когато Тоби се изправи, за да отвърне, ги затапи всички.

Всеобщо бе мнението, че това е най-добрата вечеря, давана някога от „Фрайърс“.

Клифтън Лоурънс бе сред публиката онази вечер.

Седеше на малка маса в дъното на залата, близо до кухнята, заедно с други маловажни личности. Бе принуден да се моли на стари познайници, да припомня минали приятелства, за да се добере дори до тази маса. Откакто Тоби Темпъл го уволни, Клифтън Лоурънс носеше на гърба си етикет „Неудачник“. Опита се да влезе в съдружие с голяма агенция. Без клиенти, обаче, той нямаше какво да предложи. После опита по-малките агенции, но те не се интересуваха от минали величия на средна възраст, имаха нужда от агресивни млади мъже. Накрая Клифтън се задоволи с работа на заплата в малка нова агенция. Седмичната надница бе по-малка от онова, което харчеше някога за една вечер в „Романоф“.

Припомни си първия работен ден в новата агенция. Собственици бяха трима агресивни млади мъже, по-скоро деца, всички малко под трийсет години. Клиентите им бяха рок звезди. Двамата от агентите имаха бради, а всички носеха джинси, тениски и маратонки на бос крак. Караха Клифтън да се чувства хиляда години по-стар. Говореха неразбираем за него език. Наричаха го „Татенце“ или „Деде“, а той си мислеше за уважението, което някога получаваше в този град, и му се доплакваше.