Сидни Шелдън - Насън и наяве

— Ако се сетите за нещо, ще съм ви благодарен да ми телефонирате.

— С удоволствие.

— Приятен ден.

Тя го проследи с поглед, докато излизаше. „Всичко свърши. Татко е в безопасност.“

Когато вечерта се прибра в апартамента си, на телефонния секретар имаше съобщение: „Снощи направо ме побърка, миличка. Сериозно ти казвам. Но ще се погрижиш за мен и довечера, както ми обеща. По същото време, на същото място.“

Ашли стоеше като вцепенена и не вярваше на ушите си. „Полудявам — помисли си тя. — Това няма нищо общо с татко. Зад всичко трябва да се крие някой друг. Но кой? И защо?“

Пет дни по-късно получи съобщение за кредитната си карта. Вниманието й привлякоха три неща:

Сметка от магазин за дрехи на стойност 450 долара.

Сметка от „Съркъс Клъб“ на стойност 300 долара.

Сметка от ресторант „Луи“ на стойност 250 долара.

Никога не беше чувала за магазина, за клуба и за ресторанта.

Ашли Патерсън непрекъснато следеше във вестниците и по телевизията информацията за разследването на убийството на Денис Тибъл. Полицията очевидно бе стигнала до задънена улица.

„Всичко свърши — мислеше си младата жена. — Няма от какво повече да се страхувам.“

Същата вечер в дома й се появи заместник-шериф Блейк. Тя го погледна и устата й пресъхна.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза детективът. — Прибирах се вкъщи и просто реших да намина.

Ашли преглътна.

— Няма нищо. Заповядайте.

Той влезе в апартамента.

— Имате хубаво жилище.

— Благодаря.

— Обзалагам се, че на Денис Тибъл това обзавеждане нямаше да му хареса.

Сърцето й се разтуптя.

— Не зная. Никога не е идвал тук.

— О! Мислех, че може и да е идвал, нали знаете?

— Не, не зная заместник-шериф. Нали ви казах, никога не съм излизала с него.

— Точно така. Може ли да седна?

— Заповядайте.

— Виждате ли, този случай е много сложен, госпожице Патерсън. Не се вписва в никаква система. Както ви казах, винаги има мотив. Разговарях с някои хора в „Глобъл Къмпютър Графикс“ и като че ли никой не е познавал добре Тибъл. Бил е много затворен човек.

Ашли го слушаше в очакване на удара.

— Всъщност от думите им разбрах, че вие сте единствената, към която е проявявал интерес.

Или бе открил нещо, или хвърляше въдицата си.

— Той наистина проявяваше интерес към мен, заместник-шериф — предпазливо отвърна тя, — но аз не проявявах интерес към него. И ясно му давах да го разбере.

Блейк кимна.

— Е, струва ми се, че е било много любезно от ваша страна да му занесете онези документи.

Ашли едва не попита „Какви документи?“, но внезапно си спомни.

— Това… това изобщо не ме затрудни.

— Ясно. Някой трябва много да е мразил Тибъл, за да постъпи така с него.

Тя напрегнато мълчеше.

— Знаете ли какво не мога да понасям? — каза заместник-шерифът. — Неразкритите убийства. Винаги ме дразнят. Защото ако някое убийство остане неразкрито, според мен това не е защото престъпниците са много умни, а защото полицията не си е свършила работата. Е, засега имам късмет. Разкрил съм всички престъпления, които съм разследвал. — Той се изправи. — Нямам намерение да се отказвам и сега. Ако се сетите за нещо, ще ми позвъните, нали, госпожице Патерсън?

— Да, разбира се.

Ашли го изпрати и си помисли: „Дали идването му тук е предупреждение? Може би знае повече, отколкото казва?“

Тони беше погълната от Интернет. Най-голямо удоволствие й доставяха разговорите с Жан-Клод, но това не й пречеше да има и други събеседници. Сядаше пред компютъра при всяка възможност и съобщенията изпълваха екрана.

„Тони? Къде беше? Отдавна те чакам в чатрума.“

„Струва си да ме чакаш, миличък. Разкажи ми за себе си. С какво се занимаваш?“

„Работя в аптека. Мога да бъда мил с теб. Падаш ли си по дрога?“

„Чупката.“

„Ти ли си, Тони?“

„Отговорът на твоите мечти. Ти ли си, Марк?“

„Да.“

„Напоследък не си идвал в Интернет.“

„Имах работа. Бих искал да се срещнем, Тони.“

„Кажи ми, Марк, с какво се занимаваш?“

„Библиотекар съм.“

„Колко вълнуващо! Всички онези книги наоколо и…“

„Кога ще се срещнем?“

„Защо не питаш Нострадамус?“

„Здравей, Тони. Казвам се Уенди.“

„Здравей, Уенди.“

„Като че ли се забавляваш.“

„Наслаждавам се на живота.“

„Навярно мога да ти помогна още повече да му се насладиш.“

„Какво имаш предвид?“

„Ами, надявам се, че не си от онези глупаци, които се страхуват да експериментират и да опитват вълнуващи нови неща. Бих искала да ти покажа нещо приятно.“