Сидни Шелдън - Лекарки

Уолтър Херцог имаше наместваща се херния.

В шест часа сутринта Пейдж пристигна на болничния паркинг. До мястото й за паркиране се мъдреше новичко червено ферари. Тя лениво се запита чие ли е то. Чието и да беше, собственикът му трябва да беше богат.

В седем часа Пейдж помагаше на Уолтър Херцог да смени пижамата си със син болничен халат. Сестрата вече му бе дала успокоително, за да се отпусне, докато чакаха количката, с която да го закарат до операционната.

— За пръв път ми е — каза Уолтър Херцог.

„И на мен“, помисли си Пейдж.

Количката пристигна и Уолтър Херцог пое към Трета операционна зала. Пейдж вървеше до количката и сърцето й биеше толкова силно, че я беше страх той да не чуе.

Трета зала беше едно от по-големите операционни помещения, побиращо монитор за сърдечната дейност, апарат сърце-бял дроб и най-различни технически устройства. Когато Пейдж влезе, персоналът вече беше вътре и подготвяше инструментите. Екипът включваше асистиращ лекар, анестезиолог, двама стажант-лекари, хирургическа сестра и още две помощник-хирургични сестри.

Гледаха я изпитателно, нетърпеливи да видят как ще се справи с първата си операция. Пейдж се доближи до операционната маса. Слабините на Уолтър Херцог вече бяха обръснати и обработени с дезинфекциращ разтвор. Около мястото бяха поставени стерилни чаршафи.

Херцог погледна Пейдж унесено.

— Нали няма да ме оставите да умра?

Пейдж се усмихна.

— Какво? И да разваля безупречното си реноме, така ли?

Тя се обърна към анестезиолога, който трябваше да направи на пациента епидурална упойка — седалищен блок. Пое си дълбоко въздух и кимна.

Операцията започна.

— Скалпел.

Пейдж тъкмо се канеше да направи първия разрез на кожата, когато дежурната сестра каза нещо.

— Какво?

— Искате ли да ви пусна музика, докторе?

За пръв път й задаваха този въпрос. Пейдж се усмихна.

— Добре. Нещо от Джими Бъфет.

Веднага след първия разрез нервността й изчезна.

Като че ли бе правила това цял живот. Тя сръчно проряза първите слоеве мазнина и мускули, отваряйки път към хернията. И през цялото време дочуваше подсъзнателно познатата литания, отекваща в помещението.

— Гъба.

— Подайте ми електрокаутера…

— Ето го…

— Май че го отворихме съвсем навреме…

— Клампа…

— Аспирация, моля…

Пейдж бе изцяло погълната от онова, което вършеше. Да открие херниевата торбичка… да я освободи… да върне съдържанието й в коремната кухина… да завърже торбичката в основата… да отреже останалото… ингвиналния пръстен… да го зашие…

Час и двадесет минути след първия разрез операцията беше привършена.

Пейдж би трябвало да се чувства изтощена, но вместо това тя бе в извънредно приповдигнато настроение.

Когато зашиха Уолтър Херцог, хирургическата сестра се обърна към нея.

— Доктор Тейлър…

— Да? — погледна я Пейдж.

Сестрата се усмихна.

— Направихте го чудесно, докторе.

Беше неделя и трите жени имаха почивен ден.

— Какво ще правим днес? — попита Кет.

На Пейдж й хрумна нещо.

— Денят е толкова хубав, защо не идем с колата до Трий Парк? Можем да си вземем обяд и да си устроим пикник.

— Звучи чудесно — каза Хъни.

— Приема се! — кимна Кет.

Телефонът иззвъня. Трите се втренчиха в него.

— Исусе! — промълви Кет. — Мислех, че Линкълн ни е освободил. Не вдигайте. Имаме почивен ден.

— Нямаме почивни дни — напомни й Пейдж.

Кет неохотно посегна към слушалката.

— Доктор Хънтър на телефона. — Слуша известно време и връчи слушалката на Пейдж. — За теб е, доктор Тейлър.

— Добре — отвърна Пейдж примирено. — Доктор Тейлър слуша… Здрасти, Том… Какво?… Не, канех се да излизам… Разбирам… Пристигам след петнадесет минути. — И затвори. „Толкова по въпроса за пикника“, помисли си тя.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Хъни.

— Да, на път сме да загубим един пациент. Ще се опитам да се върна за вечеря.

Пейдж паркира колата си до новото червено ферари. „Чудя се колко ли операции трябва да направи човек, за да си купи такова нещо?“

След двадесет минути тя влезе в чакалнята за посетители. Мъж в тъмен костюм седеше на един стол и гледаше през прозореца.

— Мистър Нютън?

Той стана.

— Да.

— Аз съм доктор Тейлър. Току-що прегледах момченцето ви. Докарали са го със стомашни болки.

— Да. Ще си го прибера.

— Боя се, че не може. Питър има скъсан далак. Трябва незабавно да му се прелее кръв и да бъде опериран, в противен случай ще умре.