Габриел Шевалие - Клошмерл

враждебен към Църквата, важен раздел в неговата програма.

Когато стигнаха до църквата, Бартелеми Пиешу се спря полека, така че ако някой любопитен го дебнеше, щеше да помисли, че се е спрял без някакво определено намерение. Само с едно движение с глава, без да покаже с пръст, той посочи мястото.

— Тук ще го поставим! — каза той.

— Тук ли? — попита съвсем тихо изненаданият Тафардел. — Писоара?

— Ами да! — отвърна кметът. — Къде другаде би могло да бъде по-добре?

— Никъде, така е, господин кмете. Но толкова близо до църквата… Не мислите ли, че кюрето…

— Не друг, а вие ли, Тафардел, сте седнали да се страхувате от кюрето?

— О! Да се страхувам, господин кмете… О! О!… Ние премахнахме бесилките и подрязахме ноктите на тези господа с качулки! Аз просто отбелязах това, защото човек трябва да се пази от тези хора. Те са винаги готови да попречат на напредъка…

Кметът се поколеба, но не разкри напълно замислите си. Той прие съвсем простодушен вид.

— Все пак, Тафардел, виждате ли някое по-добро място? Посочете ми го.

— По-добро няма, това е безспорно!

— Тогава!… Нима общото благо не бива да бъде поставено пред разни там камбанарии? Предоставям на вас да отсъдите, Тафардел, вие, който сте образован и справедлив човек.

С такива дребни ласкателства човек спечелваше безграничната преданост на учителя. Пиешу знаеше това — той владееше като никой друг изкуството да измъква от всекиго всичко, каквото би могъл да даде.

— Господин кмете — каза важно Тафардел, — аз ще защитя вашия проект пред комитета, ако желаете. Моля ви изрично за това.

Кметът хитро го накара да му се моли. Той притежаваше селската дарба да не се съгласява лесно за нищо и да сключва изгодни сделки с крайно тъжен израз на лицето. Разчиташе, че Тафардел ще се нагърби с тежката задача, но все пак искаше да остави у учителя впечатлението, че му е изтръгнал някаква привилегия. Колкото повече печелеше, толкова повече си даваше вид, че е огорчен и че съжалява. Радостта му се изразяваше в отчаяние. Когато някоя работа завършваше наистина чудесно за него, отказвайки се от славата на хитрец, Пиешу казваше скромно: „Работата завърши изгодно за мен, без аз да съм направил нещо за това…“ Извличаше само една полза, изразена под следната морална форма: „Когато уговаряш честно една работа, без да искаш да спечелиш много, рядко се случва да не останеш доволен от нея.“ Този метод му беше създал име на почтен човек, който държи на думата си и винаги може да даде добър съвет. Притеснените хора с готовност идваха да се допитат до него, да му доверят семейните си и паричните си неприятности. С такива козове в ръка Пиешу почти винаги можеше да върти хората както си иска. Очевидно за него беше детинска игра да разполага с Тафардел по своя воля.

От няколко години вече Тафардел напразно очакваше да получи Академичните палми [Награда, която се дава главно на просветни дейци. — Б. пр.], нещо, което би му създало голям престиж в Клошмерл. Но тъй като тази награда все още не идваше, учителят считаше, че има врагове във висшите кръгове. А в действителност никой не забелязваше Тафардел и това беше простата причина за забравата. Инспекторите рядко минаваха през този край, а пък и смешните странности на този чудак съвсем не допринасяха за някакво почетно отличие. Несправедлива представа, трябва да се признае това, тъй като Тафардел беше изцяло отдаден на професията си. Преподаваше по-скоро лошо, защото във всяко нещо беше отегчителен и тесногръд, но преподаваше прилежно и с убеждение, без да жали труда си. За жалост, вмъкваше в уроците си твърде обемисти граждански тиради, които обременяваха мозъка на децата и се смесваха досадно с учебния материал.

Кметът можеше да награди учителя с ордена, за който той толкова копнееше. Освен по професионална линия Тафардел имаше и по политическа линия право на тази награда, заради предаността си към партията, нещо, което Пиешу можеше да оцени по-добре от всеки. Но кметът не бързаше, като си казваше, че един Тафардел, който живее с убеждението, че е преследван, би бил по-полезен. Той преценяваше правилно: учителят беше от онези хора, които не можеха да живеят без добродетелно възмущение. Ако го наградяха твърде рано, навярно щеше да се отпусне и да потъне в задоволство, суетността щеше да замени яростното чувство, което го въодушевяваше и го правеше войнствен в онзи смисъл, в който кметът можеше най-добре да го използува в свой интерес. И все пак напоследък Пиешу чувствуваше, че е дошъл моментът да възнагради Тафардел. Но тъй като разсъждаваше винаги като селянин, кметът искаше неговият секретар да му направи още една последна и важна услуга във връзка с писоара. В Клошмерл макар и да се подиграваха на учителя, не му отказваха дължимото на образоваността му: неговата подкрепа можеше да бъде ценна в някои случаи.