Габриел Шевалие - Клошмерл

Като видя, че довереникът му е стигнал онзи градус на ентусиазъм, до който искаше да го докара, Пиешу най-сетне каза:

— Наистина ли ще ви достави толкова голямо удоволствие да говорите за това с Комитета?

— Би било израз на доверие от ваша страна, господин кмете, ако благоволите да ме натоварите с това. Касае се за престижа на партията. Ще съумея да им го кажа.

— Чувствувате ли се наистина в състояние да свършите тази работа? Ще бъде трудно. Трябва да се пазим от Ларудел.

— Той е един невежа — каза презрително Тафардел. — Не ме плаши.

— Добре, добре! Какво пък, щом толкова държите на това, Тафардел…

Кметът улови Тафардел за ревера на сакото му, там, където се намираше бутониерата.

— Внимавайте, Тафардел, победата ще бъде двойна! Този път ще ги получите…

— О, господин кмете — отговори учителят, целият изчервен от щастие, — не затова, вярвайте ми…

— Ще ги получите, държа на това. Давам ви думата си, господин преподавателю.

— Господин кмете, давам своята, че невъзможното ще бъде направено.

— Прието, Тафардел! Пиешувска дадена дума, хвърлен камък!

Учителят стисна ръката на кмета, но трябваше бързо да я дръпне, за да избърше пенснето си, което вълнението беше замъглило.

— А сега — каза Бартелеми Пиешу, — да отидем да пийнем от новото вино при Торбейон.

Торбейон Артюр беше кръчмарят; освен това се занимаваше с транспорт и беше мъж на Адел — една много приятна за гледане жена.

Нека дадем някои други, най-необходими обяснения, които ще спомогнат да се разбере защо Тафардел се изненада, когато преди малко кметът му посочи мястото, което беше избрал. Трябва да се върнем към плана. В него виждаме, че църквата на Клошмерл е свряна между две глухи улички, които се наричат, като се застане с лице към входа, тази вдясно „Уличката на небето“, а другата вляво „Уличката на монасите“. Последното наименование навярно води началото си от времето на манастира. Допустимо е монасите да са използували този път, за да отиват на богослужение.

Уличката на небето, към която гледа къщата на кюрето Понос, завършва на гробището, разположено зад църквата, на склона на хълма — хубаво слънчево място, където мъртвите са на спокойствие.

Оградена от едната страна от църквата, а от Другата от дълга стена, в която е пробита само една малка врата, водеща към задната част на „Галери Божолез“, един от главните магазини в Клошмерл, Уличката на монасите представлява „чъкмазсокак“ [кьорсокак, задънена, сляпа улица — Сашо] и завършва пред останките на много стара къща, почти напълно рухнала — една от последните постройки от Средновековието. В приземния етаж на тази малка, съседна на църквата къща имаше един филиал на църковната ризница, където кюрето Понос преподаваше катехизис и събираше „децата на Мария“. Първият етаж се състоеше от две малки стаички, в които живееше госпожица Жустин Пюте, стара мома на около четиридесет години, която минаваше за най-ревностната енориаша в Клошмерл. Тази близост на храма благоприятствуваше дългите й престои пред олтара, тъй като тя не искаше да отстъпи никому грижата да го поддържа със свежи цветя, и същевременни й даваше възможност да следи влизането и излизането не само на вярващите, които минаваха по Уличката на монасите, за да отидат в изповедната, но и на самия Понос, когато отиваше по няколко пъти на ден в ризницата на храма. Този надзор на движението към църквата заемаше много от времето на тази набожна личност, която цензурираше безмилостно нравите в градчето.

Именно тук, в началото на тази глуха Уличка на монасите, Бартелеми Пиешу искаше да построи своя писоар, и изненадата на Тафардел е обяснима — близостта на църквата. Кметът не би се стремял умишлено към тази близост, ако в центъра имаше някое друго по-подходящо място. Но такова нямаше, и да си кажем правото, на Пиешу никак не му беше неприятно, че нямаше. Той не би се разсърдил, ако начинанието му вземеше предизвикателен характер. Ето защо.

От няколко месеца насам един завистник — Жул Ларудел, който действуваше прикрито чрез лицемерни намеци, водеше срещу него активна кампания вътре в Комитета, където го обвиняваше в опасно благоразположение към Църквата. И сякаш, за да подкрепи тези твърдения, кюрето Понос, подтикнат от госпожа баронеса дьо Куртбиш, истинския ръководител на енорията, беше изтървал несъобразително някои думи, като бе стигнал дотам, че беше нарекъл публично кмета „един наистина прекрасен човек“, който съвсем не бил против интересите на Църквата въпреки политическите си разбирания, и от когото би могло да се получи всичко, каквото човек би поискал. Това че, според техния изразител, в замъка, в енорията и в архиепископството мислеха така, беше чудесно. Пиешу не пренебрегваше никоя от силите, защото считаше, че един или друг ден всяка от тях би могла да му бъде полезна и да допринесе повече или по-малко за издигането му, което той търпеливо подготвяше. Но това одобрение, така глупаво изразено от кюрето, беше послужило за оръжие в ръцете на неговите врагове и специално злъчният Ларудел го използуваше в Комитета и пред общинските съветници от опозицията. Кметът тайно в себе си считаше кюрето Понос за глупак, който му създаваше изборни усложнения, и беше решил да се обяви открито срещу него. По този повод му хрумна и идеята за писоара. Разгледа я от всички страни и си каза, че това беше наистина една отлична идея, от онези, дето ги обичаше, удобна за използуване за две цели, без човек да се изложи твърде много. Поставен близо до църквата, писоарът нямаше да се хареса на църковните кръгове и затова общината лесно щеше да даде съгласието си за него и щеше да затвори очи пред разходите. Реши, след като премисли в продължение на шест седмици това начинание, че поставянето на тази хигиенна постройка в центъра на Клошмерл, би представлявало солиден жалон по пътя на неговите лични цели. Именно тогава довери намерението си на Тафардел, друг глупак, който той противопоставяше на Понос. А пък самият той, Пиешу, щеше да си запази правото да води отдалеч играта, затворен в кметството, както от другия лагер баронеса дьо Куртбиш щеше да я води горе от замъка си. Току-що състоялият се разговор е първата изява на един селски макиавелизъм, който не оставя нищо на случайността и вече действува по околни пътища.