Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Но…

— Трябва да го убедиш.

— Но това значи…

— Също както Владимир спасява Джени във филма. Ще бъде толкова романтично.

— Не знам дали ще мога.

— Трябва да можеш. Нямаме друг избор.

Дарих го с убедителна целувка.

— Всичко ще е наред. Довери ми се.

Бухнах косата си. Обикалях наоколо и оправях костюма си.

— Как изглеждам?

— Като себе си, само че руса — каза, наполовина разсеян.

— А ти като Владимир — направих му комплимент, докато приглаждах черния му костюм и изправях наметалото му.

— Изглеждаш точно като Джени — каза.

— Но искам да се уверя с очите си.

Взех чантичката си от леглото му, отворих я и бръкнах вътре, търсейки огледалцето на Руби.

Александър докосна стомаха си.

— Не се чувствам добре.

— Просто си нервен. Обещавам ти, всичко ще е наред.

— Наистина не се…

— Чакай малко — казах, търсейки ментолов бонбон.

— Какво е това? — попита той отвратено, когато му го подадох.

— Просто бонбон — отвърнах. — Нямате ли такива в Румъния? Успокоява стомаха ти.

— Махни го от мен — каза, отказвайки бонбона и отстъпвайки назад.

Тогава помирисах нещо странно, идващо от чантата ми.

Пъхнах главата си вътре и видях проблема под портфейла ми и огромна опаковка с кърпички.

— О, не! Това е чесънът ми на прах — казах, държейки пластмасовата опаковка срещу него. Капачката бе отворена.

— Разкарай го оттук! — каза, придържайки стомаха си.

— Съжалявам! — отвърнах, мърморейки и отстъпвайки далеч от него.

— По-далеч. Като например в Юта!

— Не съм искала… — извиних се.

Призрачно бялото му лице побеляваше дори повече с всеки дъх, който си поемаше.

Отворих таванския прозорец и изхвърлих кутията колкото се може по-силно, далеч в нощното небе.

Александър все още се отдалечаваше от мен, а дишането му ставаше по-тежко.

— Ще си изхвърля и чантата, ако трябва.

Но той не каза нищо, докато се бореше за въздух.

— Джеймсън! — изкрещях, но саундтракът на „Целуващи се Ковчези“ бе прекалено усилен, за да ме чуе.

Изтичах от стаята и слязох по таванските стълби.

— Джеймсън! — проплаках. — Джеймсън! — нищо не чувах, докато се придвижвах през втория етаж. Стрелнах се по главното стълбище. Защо му беше да живее в такава голяма къща?

Влетях в кухнята и заварих Джеймсън да слага чиниите в миялната.

— Александър! — задъхах се. — Беше изложен на чесън! Звънни на 911!

Очите на Джеймсън се разшириха повече от обикновено, карайки ме да се паникьосам още повече. Но после се съвзе и отвори вратата на някакъв шкаф.

На полицата имаше противоотрова. Джеймсън ми подаде спринцовката.

— Трябва да му го забиеш в крака — нареди ми.

— Трябва? — изпелтечих шокирана.

— Докато се изкача по стълбите, мис Рейвън, може и да е прекалено късно.

Грабнах спринцовката от ръцете му и побягнах.

Сърцето ми прескачаше, докато изкачвах главното стълбище, изпълнена със съмнения, че ще стигна на време до Александър.

Влетях в стаята и намерих Александър, лежащ на леглото, кожата му посиняваше, а очите му подпухваха. Дъха му беше забавен.

Спомних си „Пулп Фикшън“. Нервният Джон Траволта нарани ръката си и заби спринцовка в спрялото сърце на Ума Търман. Чудех се дали може да съм толкова смела.

Поставих треперещата си ръка на бедрото на Александър и вдигнах спринцовката.

— Едно. Две. Три — прехапах устни и забих инжекцията в крака му.

Чаках. Но Александър не помръдна. Колко време отнемаше? Да не би да бях закъсняла?

— Александър! Кажи нещо! Моля те!

Изведнъж Александър се изправи, скован, очите му широко отворени. Пое си толкова дълбоко въздух, сякаш изсмукваше целия кислород в стаята.

Сетне издиша, а тялото му се отпусна.

Погледна ме с изморени очи.

— Добре ли си? — попитах. — Не исках да…

— Имам нужда от малко… — опита се да каже.

— Кръв? — попитах, притеснена.

— Не. Вода.

Точно тогава Джеймсън влезе в стаята с висока чаша.

Аз допрях чашата до устните му. Александър я пресуши бързо. С всяка глътка очите му живваха все повече.

— Лицето ти отново изглежда почти розово — казах нетърпеливо.

Джеймсън и аз въздъхнахме от облекчение, когато Александър се възстанови.

— Защо носеше чесън? — попита най-накрая Александър.

— В случай, че Джагър ме посети отново.

— Джагър? — попита Джеймсън, притеснен. — Той е тук?

Александър и аз кимнахме.

— Тогава не трябва ли да тръгваме? Мис Рейвън в безопасност ли е?

Хванах ръката на Александър.