Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Е, не мога да ги намеря, а ми трябват за довечера — оспорих, притискайки вратата.

Хенри скочи към вратата.

— Аз имам. Никога не са използвани.

Хенри и Били отпрашиха с колелата си, а аз и Беки ги последвахме на моето. Трябва да сме били изключителна гледка докато пътувахме към къщата на Хенри на ръба на Оукли Уудс — две готически момичета и двама загубеняци, рамо до рамо.

Паркирахме колелата си на алеята на Хенри и влязохме в петстайната къща в колониален стил.

Бяхме поздравени от икономката му, която сгъваше пране.

Изкачихме дървените стълби до спалнята му. Табела с надпис: НИКАКВИ ХИПИТА, висеше на вратата му.

— Харесва ми — казах.

Черна изтривалка лежеше на пода, а милиони ключалки обсипваха вратата му.

— Какво криеш вътре? Тайни рецепти за храната в училище? — попитах.

След като отключи външните ключалки, стъпи на килима. Вратата му се отвори автоматично.

Хенри имаше голямо легло с металическо син компютър отдолу. На тавана му бяха нарисувани звезди. Сигурна съм, че бяха в правилна астрономическа последователност. Макет на Слънчевата система висеше от тавана. До прозореца му имаше телескоп.

Той бутна плъзгащите врати на дрешника си и разкри прилежно подредени, чисти пластмасови кутии от обувки.

— Пет долара за всяка мостра — каза той и посочи кутиите.

Всяка от тях имаше надпис: АКНЕ, КРЪВ, ПЪПКИ, ПОВРЪЩАНО, БЕЛЕЗИ.

— Кой иска да има повече пъпки? — попитах.

— Имам и миризми. Тук — каза, отваряйки епруветка и навирайки я в носа ми.

— Ужас! — изпищях отвратена. — Мирише като банята, след като Били я е използвал.

— Млъкни! — каза брат ми.

— Ще ми се да го изсипя върху стола на госпожа Люис някога — каза гордо. — Огледай се. Всички са подредени в азбучен ред.

— Трябваше да се досетя.

Беки и аз дадохме парите си и напълнихме джобовете си с призрачни чудесии.

Когато свършихме, Хенри извади кутия пред мен, която държеше сякаш бе Свещения Граал. Отвори я, разкривайки две перфектни копия на човешки зъби във формата на кучешки зъби.

— С лепилото, седем долара.

Знаех, че имам само шест в чантата.

— Пет долара и парче дъвка — предложих.

— Шест. И ученическата ти снимка — противопостави се.

Изгледах го строго, после погледнах Беки.

— Но ти ми я подари! — изписка тя.

— Моля — помолих се, правейки жален кравешки поглед.

Тя отвори портфейла си и подаде на Хенри снимката.

Аз му дадох парите и заминах, преди да си е променил решението.

Бях се насочила към Александър за срещата ни, когато намерих родителите си в кухнята, плащащи сметки.

— Ще съм навън до малко по-късничко днес — осведомих ги.

— Утре си на училище — каза майка.

— Знам, но ще ходим на открито кино — казах с усмивка.

— Защо не изчакате до уикенда — попита тя.

— Защото днес билетите са на половин цена, ако носиш костюм. Беки и Мат също ще ходят.

— Беки? — попита майка ми учудена.

— Да, моята малка Беки. Ще ни бъде първата двойна среща. А и без това вече си написах домашните, и ще се прибера до вечерния час.

— Изглежда си си подредила всичките извинения — добави баща ми.

— Ще мия чинии цяла седмица — казах на мама. — И тате, ще ти измия колата.

— Последния път, в който ми ми колата, я налепи цялата със стикери Ненормална Вещица.

— Не може да отречеш, че беше готино.

— И последния път, в който ми чиниите, счупи чайника на баба — припомни майка ми.

— Добре. Значи имаме сделка — започнах. — Само ще отида на кино, и ще ви спестя проблеми като не върша задълженията ви.

— Как се случи това? — почуди се баща ми, докато се насочвах към вратата. — И когато приключиш с тази руса перука, майка ти ще си я прибере обратно.

Преметнах раницата пълна с аксесоарите ми за „Целуващи се Ковчези“ през рамо и взех консерва с чесън на прах от кухнята. Държах я здраво в ръката ми, сякаш държах кутийка със сълзотворен газ, докато вървях към имението. Ако Джагър ми налетеше, исках да бъда подготвена.

Усетих познато дебнещо присъствие, когато завих зад ъгъла към Хълма Бенсън. Чух шумолене зад храст и видях руси кичури да се подават през клоните. Поех си дъх и тихо отворих контейнера с чесън на прах и го хвърлих силно, точно към храста.

— Ох! — проплака мъжки глас.

Тревър изскочи от храста, придържайки челото си.

— Какво правиш? — изкрещях му.

— Видях те идваш по пътя и исках да те изплаша — каза, търкайки раната си.

— Не трябва да се криеш. Само лицето ти може да изплаши Франкенщайн.