Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Готино! Е, как оцелявате? Връзки с касапина? — пошегувах се аз, сещайки се за разговора ни с Тревър.

— От къде разбра? — попита той изненадано. — Познаваме и семейство с връзки в банките за кръв.

— Ъ… просто предполагах — отговорих аз. — Родителите ми също бяха хипита. Те не биха яли нищо с очни ябълки. Но те замениха хипи дрехите и чанти за костюми Армани и куфарчета, и сега карат БМВ-тата си по пътя за работа.

— Изглежда родителите ни ще станат големи приятели.

— Точно като нас.

Александър хвана ръката ми отново.

— Понякога се чудя какво ли ще е ако ме промениш. Ще стоим цяла нощ, летейки в нощта, и свързани завинаги.

— Представял съм си какво ще е, ако се бях родил като теб. Щяхме да ходим заедно на училище, да лежим под слънцето, да си правим пикници в парка. Щях да видя отражението си в огледалото заедно с твоето. Щях да напълня стаята си с снимки на нас на плажа.

— Споделяме еднакви мечти.

— Ти си човек, който иска да е вампир, а аз съм вампир, който иска да е човек.

Гледах Александър с разбиране. Не бях осъзнала, че се чувства толкова самотен в неговия свят, колкото и аз в моя.

— Ето там е! — каза той, посочвайки изоставен хамбар отвъд релсите.

Червения хамбар бе имал по-добри дни. Дъските от покрива и едната страна липсваха, като зъби на пеленаче.

Престъпихме прага. Вратата липсваше, но дървените греди, който държаха хамбара цял, все още бяха непокътнати. Свободната конюшня бе от едната страна, а празната плевня — от другата. Александър грабна газов фенер, който висеше на кука на стената, и го запали. Той взе ръката ми и ме поведе към затъмнен ъгъл.

— Към плевнята ли отиваме? — попитах скромно.

— Следвай ме! — каза той. — Не се страхувай! Не хапят! — каза той през смях.

— Кои те? — зачудих се. Представях си цяло семейство вампири, криещо се в обора. Може би отдавна изгубени негови роднини.

Държах ръката му здраво докато той ме дърпаше към ъгъла на изоставения хамбар. Можех да видя две очи, взиращи се в мен, от ъгъла. Пристъпих към лунната светлина, за да открия бяла котка-майка с дузина новородени снежнобели котенца и там до нея бе малко, слабо черно коте.

— Тя е точно като мен! — извиках аз.

— Знаех, че ще я харесаш.

— Тя е най-сладкото нещо, което съм виждала! Искам да я взема с мен — казах аз с желание, заставайки на колене и гледайки котето.

— Намерих ги миналата нощ.

— Искаш да я задържа ли?

— Тя е спряла да суче. А майка й не може да се грижи за всички.

Александър и аз седнахме на земята и гледахме как котетата мъркаха, а майка им заспиваше.

— Изненадана съм, че не ни съска — казах аз.

— Тя разбира, че не сме тук да я нараним, а да й помогнем.

— Значи сега си нещо като Д-р Дулитъл, но хапещ! — той се намръщи на шегата ми.

— Искаш ли котето или не?

Кимнах нетърпеливо.

Александър взе малкото черно коте, което изглеждаше като малка топка прежда в красивите му ръце.

— Всичко е наред — каза той, подавайки ми я.

Държах най-малкото черно коте, което някога съм виждала. Тя облиза устата си и ме погледна, сякаш ми се усмихваше.

— Мога да я задържа?

— Искам да имаш нещо, което да ти напомня за мен.

— Да ми напомня?

— Да ти прави компания през деня.

— Това е най-сладкото нещо! — погледнах надолу към моя готически подарък, който ме гледаше с мънички зелени очи. — Ще я нарека Кошмар.

— Откъде взе това? — попита Били, когато занесох Кошмар вкъщи.

— Александър ми го даде.

— Толкова е сладка. Но ще трябва да я криеш от татко. Знаеш какво мисли за животните.

— Знам, но този път не нося гущер вкъщи. Това е само едно котенце.

— Откъде взе това? — попита баща ми, слизайки по стълбите.

— Александър ми го даде.

— Не ме интересува, ако ще и самият президент да ти го е дал. Трябва да си отиде.

— Но, Пол, то наистина е сладко, — каза майка ми, галейки Кошмар по главичката — А и Рейвън вече е достатъчно голяма, за да може да поеме отговорността за едно котенце.

— Възрастта й не е това, което ме притеснява — предупреди той.

— Татко, не се ли доказах достатъчно, докато работех в „Армстронг Травъл“? Вече не съм малко момиченце.

Той се спря замалко, докато държах Кошмар пред лицето му.

— Хубаво. Но ще стои в твоята стая. Не искам да бяга из цялата кухня и да си стърже ноктите по дивана.

— Благодаря ти, тате. — Прегърнах го силно и го целунах по бузата.

— Сега ще ти покажа новия ти дом — казах аз на Кошмар, докато я носех към стаята си.