Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

Огледах се из стаята. Нямах никаква идея къде да я сложа.

— Имам един стар кашон в гаража, пълен с дрехи от колежа, който е просто перфектното легло за нея — каза мама, надничайки в стаята ми. — Над инструментите е. Донеси ми го, а аз обещавам да намеря друго място на дрехите.

— Мерси.

Докато затварях вратата на стаята си, видях че Кошмар ме следва.

— Веднага се връщам, бонбонче — казах, докато я поставях отново в средата на стаята. — Отивам да ти направя легло.

Ушите на Кошмар се изостриха, когато отиде да погледне през прозореца. Стрелна се на компютърния ми стол, после на бюрото ми. Зазяпа се в прозореца навън и започна да съска. Хванах я и я поставих на леглото.

— Веднага се връщам. Засега си поспи тук.

Когато стигнах до вратата Кошмар отново бе в краката ми, присвила лимонено-зелените си очи. Съскаше и драскаше по ботушите ми.

Вдигнах я.

— Мама, ей сега ще се върне — целунах новото си котенце по нослето, сложих го отново на пода и бързо затворих вратата след себе си. Можех да чуя как драска по дървената врата, докато аз тичах надолу по коридора.

Стигнах до гаража накрая на пътеката ни. Стъпих на кутията за инструменти на татко, докато се протягах, за да достигна кашона. Долавях песента на щурците.

Дочух странно и настойчиво шумолене от дървото, което достигаше до стаята ми. Замръзнах.

Последва още шумолене. Можеше да е катерица. Или ако наистина бях видяла Тревър миналата нощ, вероятно можеше да е той, решил да украси прозореца ми с нещо като тоалетна хартия.

Изгасих лампата в гаража и отидох на пръсти до дървото. Но сега листата бяха неподвижни. Нямаше птица. Нито катерица. Нито футболен сноб.

Поех пак към гаража и тогава видях Джагър.

Ахнах.

— Какво правиш тук?

— Просто исках да те видя.

— Мислех, че си се върнал в Румъния — казах и отстъпих назад.

— Надявах се, че ще дойдеш с мен.

— Александър ме увери, че враждата между вас е приключила и ти си си заминал с добро.

— Това е нещо, което няма да му споменаваш — каза той. — В противен случай не само твоята безопасност и тази на Стърлинг ще е под въпрос, но и тази на целия град.

— Целият град? — попитах.

— Не ме предизвиквай — каза и облиза устни. — Не искаш да знаеш какво се случва, когато малко градче открие, че между тях живее вампир, които на всичкото отгоре се среща с дъщерите им.

Замръзнах. Спомних си колко Дулсвил беше въвлечен в слуховете, които Тревър бе пуснал, резултат само от малко клюки и графити. Ако градът имаше доказателство за истинската същност на Александър, не можеше да се предвиди какво биха сторили.

— Хубаво, няма да му казвам. А сега ме остави!

Джагър пристъпи към мен.

— Няма да се върна пак в гробището с теб — оспорих го и отстъпих назад. — Ще пищя, ако трябва. Баща ми е вътре в къщата и е адвокат.

— Мисля, че няма да е нужно. Защо трябва да прекараш целият си живот, седейки в Имение до чувствителен художник и да гледаш как картините му съхнат, когато можеш да обиколиш света заедно с мен?

— Няма никъде да ходя с теб!

— Е, добре сигурен съм, че можеш да ме убедиш да остана в града. Всъщност, това място започва да ми допада.

— Не те искам! Враждата ти с Александър приключи. Връщай се вкъщи вече…

— Вражда? Вече си имам други неща, за които да мисля. Александър може и да е способен да отрича кой е всъщност, но аз не мога.

Синьо-зелените му очи се стрелнаха през мен. А аз отклоних поглед, уплашена, че се опитва да ме замае отново. Тогава започна да се накланя към мен.

— Рейвън! — извика ме Били от задната врата.

Брат ми се затича по стълбите с Кошмар в ръце. А Джагър отстъпи назад в сенките.

— Били! Влизай вътре. Веднага! — извиках, тичайки към него.

— Какво ти отне толкова време? — попита Били. — Кошмар изпадна в нервна криза. Намерих я да дращи по вратата на стаята ти.

Изпречих се на пътя на Били. Обърнах се обезумяла към него и се мъчех да стоя като щит, за да го предпазя. Но задният двор бе празен. Джагър си бе отишъл. Издърпах Били вътре и заключих вратата.

— Никога не съм била по-щастлива, че те виждам! — казах и гушнах силно малкото си братче и Кошмар, която бе в ръцете му.

— Какво ти има? — попита той и се сви все едно имах въшки.

— Мисля, че видях торбалан.

— Гледаш твърде много филми на ужасите — каза той.

— Понякога се чувствам така все едно участвам в тях — отвърнах.

Колкото и да не исках да се връщам на училище след пролетната ваканция, поне знаех, че дните на слънце ми носеха спокоен отдих от Джагър.