Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

Върнах се в училището в Дулсвил коренно различен човек — сякаш да бъде единствения готик в града не ме правеше достатъчно различна. Не можех да се фокусирам в час, знаейки че принадлежа на таен свят на вампири.

Съучениците ми продължаваха да забучват глави в учебниците и да очакват новия футболен мач, докато аз дундурках дневника си и не можех да дочакам до следващия залез.

Все още бях аутсайдер, но мисля, че съучениците ми си отвориха очите понеже Тревър беше свален от трона си. И въпреки, че не ме поздравяваха по коридорите или не ме канеха на партитата си, наистина получих честта да срежа панделката при отварянето на фонтана за пиене.

— Колко жалко, че Александър се учи в къщи. Щеше да е хубаво да яде с нас — каза Беки на обяд на бейзболните пейки.

— Да, това би било супер.

— Но все пак, ще трябва да направим нещо заедно.

— Какво ще кажете да отидем на откритото кино? — попита Мат, докато вървеше по пейките зад мен. — Днес дават „Целуващи се ковчези“. Билета е на половин цена, ако носиш костюм.

— Супер! Винаги съм искала да го видя на голям екран. Сигурна съм, че и на Александър ще му хареса.

— А аз ще мога да видя какво става с Джени — каза развълнувано Беки. — Мога да се облека като един от вампирите в града и да нося наметало.

— И зъби! — добавих.

Точно тогава Тревър прекоси полето с неговите приятели-сноби. Той погледна към Мат, който стоеше до Беки.

Колкото и да ме е тормозел Тревър и за колкото и жалък да го мислех, усетих леко съжаление към него. Беше дори още по-тъжен, защото сега нямаше и Мат. Наблюдавах как Мат предлага на Беки сандвича си.

— Радвам се, че дойде в нашия отбор — казах му, който затвори своята кафява чанта и ми се усмихна топло.

След училище, Беки и аз прегледахме в дрешника ми, за да й намерим костюм за киното.

— Човече, наистина имаш много черно — каза тя, докато изхвърлях десетки поли и блузи, за нея, от които да си избере.

Беки пробва черен клин, черна мини пола, и копринен черен потник.

— Чудесно. Ти ще бъдеш една от членките на вампирската банда, която се опитва да промени Джени. Само ми трябва моя костюм.

Чух колата на майка да паркира на алеята, и с Беки се затичахме да я посрещнем.

— Може ли да ми дадеш по-рано джобните? — попитах бързо.

— Успокой се — посъветва ме. — Няма ли поне да получа „здравей“?

— Здравей — отвърнах. — А сега ще може ли да ми дадеш джобни?

— Надявам се не си заложила на тостер с „Здравей Прилепче“ отново. Мисля, че ти казахме…

— Искам да се изруся.

— Руса? — попита, шокирана. — Няма да ти позволя да развалиш прелестната си черна коса.

— Но тя трябва да е руса, за да довърша костюма ми.

— В пиеса ли ще участваш?

— Е, нещо такова.

— За училище?

— Не, просто имам нужда от помощта ти.

— Е, имам няколко перуки от колежа от кутията, която изпразних за Кошмар. Знам, че са кестеняви. Може да има и руси.

— Може ли да отидем и да видим? — помолих се.

Майка ми постави чантата си на кухненската маса и с Беки я последвахме към спалнята.

Тя се разрови в стара пазарска чанта на Харод.

— Ето я! — възкликна, когато намери скритото си съкровище. Подаде ми избеляла руса перука. — Тази я носех в колежа. Баща ти я обожаваше!

Завъртях очи.

— Също ми трябва и бяла рокля — признах.

Тя ме погледна, доволна, сякаш бунтарската й дъщеря най-накрая й иска перлите.

— Ще видя какво имам! — отвърна весело.

Извади чифт клош дънки с фалшиви диаманти от чантата.

— Вярваш ли, че това съм го носила? — попита, придържайки ги към плетената си пола Ан Тайлър.

— Имам бяла блуза — каза. — Ах. Ето тук има бяла пола с връзки.

— Перфектно.

Майка ми нахлузи перуката на главата ми, а аз поставих дрехите пред мен.

— Сякаш се виждам като тийнейджърка — каза тя.

Хвърлих блузата и полата за пране, и с Беки се върнахме в стаята ми.

— Ще бъдем перфектни! — казах. — Но все още ни липсва нещо, за да завършим костюмите си.

Прерових шкафчетата си, полиците в дрешника, и кутиите под леглото.

Хелоуин беше преди месеци, а в град като Дулсвил беше по-лесно да намериш изкуствена чанта Прада, отколкото изкуствени зъби.

Ядосана, почуках на вратата на Били. Той я отвори леко, подавайки главата си във формата на Чарли Браун. Едва можех да видя Хенри, пишещ на компютъра на брат ми.

— Да не си ми взел вампирските зъби!? — обвиних го.

— Защо ми е да искам гнусната ти плюнка по мен? — отговори ми Били, започвайки да затваря вратата.