Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Ти си бил на таванският прозорец?

— Да.

— Тогава защо не…

— Държах те под око. Трябваше, нали?

— И защо Джагър е тръгнал да те преследва?

Остър вой долетя от телевизионният екран и разсея Александър.

— Трябва да стигнем до гробището — на свещена земя — предупреди я Владимир. Красивият професор я поведе през тъмната и блатиста гора, почти непроходима от гъстата мъгла. Владимир придърпа Джени по-близо до себе си, когато виенето се усили.

Двамата с Александър бяхме насочили вниманието си към филма.

— Как можем да бъдем заедно, — попита Джени. — ако аз не съм вампир?

Изведнъж екранът угасна. Александър остави дистанционното, което държеше, на масичката за кафе.

Изправи се и протегна ръка към мен.

— Как можем да бъдем заедно? — попитах аз докато ставах.

— Как можем да не сме? — успокои ме той. Хвана ръката ми и аз неохотно го последвах извън Имението и към моята къща. Почувствах се като дете пред увеселителният парк „Дисни“, точно когато идва време да го затварят.

Нощният въздух в Дулсвил бе по-свеж от всякога, тъмното небе — по-ясно, а мократа трева — по-жизнена.

— Е, защо Джагър жадува за отмъщение? — запитах аз.

— Дълга история — каза той и се прозина.

Александър сякаш бе доволен да забрави за миналото, ръцете ни се преплетоха, докато вървяхме. Но аз нямаше да престана, докато не разберях.

— Имам цяла нощ. А ти — чак до изгрев слънце.

— Права си — отговори той, докато вървяхме надолу по улицата. — Става въпрос за едно обещание, което така и не изпълних.

— Обещание? — не разбрах аз.

— Да се врека на едно момиче за вечността.

— Кое момиче?

— Близначката на Джагър, Луна.

— Той има сестра — близначка?

Александър кимна.

— Е, кой даде това обещание? — попитах аз на висок глас.

— Семейството ми, същата година, когато и тримата бяхме родени.

— Нещо като брак по сметка?

— Това е нещо повече от брак.

— И защо Луна?

— Когато тя се роди, всички казваха, че не принадлежеше на тъмнината, а сякаш разцъфваше на светло. Отказваше да пие нещо друго освен мляко. Отчаяното й семейство я занесе на един подземен лекар, който я заклейми „човек“.

Аз се разсмях. Александър обаче не го намираше за смешно.

— Просто ми звучи странно, това е всичко — казах аз, докато завивахме зад един ъгъл.

— Е, не беше смешно и за семейство Максуел. Бяха неутешими. Луна трябваше да живее на дневна светлина, докато на семейството й принадлежеше нощта. Тя никога не е била близка с Джагър. Когато давали съгласието си, двете семейства, моето и тяхното, били доста близки. Беше ясно, че когато Луна и аз навършим осемнадесет, ще се съберем за свещена церемония и ще се обвържем за вечността, което щеше да й гарантира място в света на вампирите.

— И какво стана? — попитах аз, когато поехме по прекия път през ливадата и гората.

— Докато израствах, семейството ми пътуваше доста и с времето се отчуждихме. Тъй като с Луна живеехме в различни светове, така и не я опознах. Докато дойде времето за церемонията я бях виждал само няколко пъти. Тя не ме познаваше, а щеше да прекара с мен вечността?

— Е, ти наистина си много красив — казах му аз лигаво. — И после какво стана?

— Когато дойде време да я целуна за вечността, аз се наведох и я дарих с прощална целувка.

— Сигурно ти е било доста тежко, да си вампир сред всичко това — прошепнах аз.

— Направих го и за двама ни. Разбира се, семейството й не го възприе по същия начин. Те смятаха, че съм отблъснал Луна, и следователно съм обидил цялото й семейство. Бяха бесни. Родителите ми бързо уредиха да дойда тук с Джеймсън и да живея в Имението на баба ми.

— Леле. Сигурно наистина ти е било трудно да последваш сърцето си с цялата вампирска общност срещу теб — казах аз. — И ти е било още по-трудно да напуснеш Румъния заради това свое решение.

— Когато видях красавицата с гарваново черна коса да играе на „почерпка или номер“ пред прозореца ми, бях сигурен, че предпочитам да я видя още веднъж, отколкото да прекарам вечността с някого, когото не обичам.

Точно тогава стигнахме входната врата на къщата ни. Александър ме целуна дълго за лека нощ.

— Утре след залез слънце — напомних му.

— И нито секунда по-късно — отвърна той.

Александър ми помаха, докато аз отварях вратата. Пристъпих вътре и се обърнах да му помахам за сбогом.

Но той вече бе изчезнал, точно както знаех, че ще стане.