Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Знаех си, че ще те намеря тук! — възкликна тя, съзирайки Владимир, седнал на бюрото си, с глава заровена в един учебник.

— Не биваше да идваш — предупреди я той, без да вдига поглед — в къщата или в кабинета ми. Излагаш се на опасност.

В далечината се чуваше зловещ вой.

— Защо ме остави да заспя? — попитах Александър, вдигайки глава от рамото му. — Да не би да ме омагьоса?

— Ти предложи да гледаме това — отговори той. — Но се унесе още когато го пуснах. А и на всичкото отгоре е късно и ти премина през доста неща.

— Късно? — запитах аз, протягайки ръце. — За теб е средата на деня.

Джени погледна през прозореца.

— Те идват за мен — призна тя нервно на Владимир. — Искат да бъда… една от вас.

Владимир обърна страницата на книгата си без да реагира. Не вдигна очи. Още един зловещ и тайнствен вой прозвуча в далечината.

— Ще те изпратя — предложи Александър, когато се изправихме на крака. Услужливо ми подаде черното си кожено яке.

— Но аз искам да остана тук! — измрънках.

— Не можеш. Родителите ти ще се притесняват.

— За седемнадесет годишната си дъщеря?

Той ме наметна с якето.

— По добре да тръгвам, — започна Джени, гледайки през мъглявото стъкло на кабинета. — Беше глупаво от моя страна да идвам.

— Ще си съвсем сам тук, в това огромно имение — казах аз на Александър, докато оправях измачканата си рокля.

— В безопасност съм. Освен това, изпратил съм да повикат Джеймсън.

— Но той кара толкова бавно! Ще му отнемат години да пристигне тук. Ще остана, докато дойде — казах аз и отново седнах.

— Чакай! — извика Владимир, макар че погледът му още бе върху книгата.

Джени спря на вратата. Професорът стана и бавно се приближи към нея.

— Откакто те срещнах, не съм на себе си, — призна той.

Воят навън продължаваше.

— Хайде, момиче! — подбутна ме Александър.

— Страхувах се, че няма да те видя повече — каза Джени. — Ако си тръгна оттук без теб, може да не те намеря следващия път.

Загледах се в Джени, сякаш току — що бе изрекла на глас най-големият ми страх.

— Ами ако не те видя повече? — попитах аз Александър, придърпвайки го по-близо.

— Утре след залез слънце не е ли достатъчно скоро?

— Не мога да си тръгна — казах му. — Мислех си, че ще те видя след партито, което бяха организирали в твоя чест. А на следващата нощ ти си беше отишъл.

— Заминах за да те защитя, не за да те нараня — отвърна той със строг тон и седна до мен.

— Да ме защитиш от какво?

— От Джагър. От самия себе си. От моя свят.

— Но няма нужда да ме защитаваш!

— Светът ми не е пълен с романтика, както ти си мислиш. Има опасност.

— Риск има навсякъде, не само при вампирите. Просто трябва да бъдеш внимателен.

— Но аз не искам да се доближаваш до никаква опасност.

— Няма, ако сме заедно — възпротивих се аз.

— Не искам да си мислиш, че трябва да се променяш, за да бъдеш с мен — убедително каза той.

— Знам това — успокоих го аз.

— Или пък аз да те моля да се променяш.

— Ето защо си напуснал Дулсвил — разбрах аз най-накрая. — Страхувал си се, че ще поискам да стана вампир.

— Да. Но имаше и по-належаща опасност. Един вампир с бели коси.

— Джагър.

Той кимна.

— Но тогава защо отиде в Хипстървил?

— Хипстървил? — попита ме той объркан.

— Така го кръстих — ухилих се аз.

— Разбира се — разсмя се той. — Разбрах от родителите си, че Джагър има апартамент в Хипстървил и претърсва местните гробища за надгробната плоча на баба ми. Веднъж щом я бе намерил, веднага щеше да узнае в кой град се намирам.

— Но в бележката не пишеше това — спомних си аз. — Бе предупреждение, че Джагър е тръгнал да те търси. Да търси отмъщение.

— Каква бележка? — попита объркано той.

— Тази в стаята ти — признах аз.

— Промъквала си се в Имението след като си заминах?

Дарих го със срамежлива усмивка.

— Трябваше да се досетя — каза той и също се разсмя. Тогава игривият му тон се промени и стана сериозен. — Но по-важното е, че той можеше да открие теб.

— Е, той го направи, но това си беше по моя вина.

— Щях да го отклоня от следата преди да е пристигнал в Дулсвил — да го предизвикам на битка, преди той да го направи пръв. Джеймсън и аз намерихме едно изоставено имение, в което да се скрием, докато аз осъществя плана си. Но не бях предвидил едно нещо.

— Че ще те последвам?

— Видях най-красивото момиче да слиза от едно дърво в задния двор.