Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

— Какво не е наред? — попитах изненадана от промяната в настроението му.

Александър се изправи, отмествайки краката ми. Той тревожно прокара ръка през косата си и прекоси стаята.

— Няма проблем — казах, хващайки се за него с помощта на триножника.

— Мислех, че не съм като Джагър — каза той и седна на ръба на леглото. — Но… може би съм.

— Ти не си като него, — казах. — Всъщност, ти си точно обратното.

— Просто искам да си в безопасност. Винаги, — каза той, гледайки ме нежно.

— И съм, сега когато си тук — казах, стискайки ръката му.

— Не виждаш ли? — каза сериозно. — Моят свят не е безопасен.

— Е, моят също. Не гледаш ли новините?

Той намръщи лицето си и се обърна към светлината.

— Предполагам си права.

— Виждаш ли? Рискувам повече като ходя на училище с Тревър, отколкото да целувам вампир.

— Никога не съм срещам някой като теб, — каза той. — И никога не съм чувствал нещо такова, каквото чувствам към теб.

— Толкова се радвам, че се върна за мен — прегърнах го.

— Това няма да се случи отново, — обеща ми.

— От къде можеш да бъдеш сигурен? Изглеждаше така сякаш Джагър беше решен да се си отмъсти — попитах, сядайки срещу него.

— Той не може да си отмъсти.

— Значи му показа кой е шефа? Като във училищна караница?

— Предполагам… само в случай, че е била гробищна караница.

— Отишъл ли си е?

— Семейството му е в Румъния. Няма нищо, което да го задържа тук сега. Той може да се върне и да им каже, че ме е открил.

Прокарах пръсти през огърлицата ми.

— Какво обещание си нарушил?

— Не съм го нарушил. Никога не съм обещавал… но не трябва да се притесняваме за това повече — каза той уморено.

— За какво бяха всички тези свещи на гробището? — попитах.

— Вампир може да вземе която и да е по всяко време. Но ако вземе една или друга свята земя, то тогава тя е негова за вечността.

— Тогава ще се радвам да ми покажеш, когато го направиш! — изнудвах Александър с най-големите си усилия. — Съжалявам, че насочих Джагър към теб — признах си.

— Аз съм този който трябва да се извинява. Не мога да си представя, че си дошла заради мен — каза той гледайки в лунната светлина. След това се обърна отново съм мен. — Но трябваше да го узная. Това е нещото, което обичам в теб.

— Сега ми кажи всичко! — възкликнах внезапно. — Какво е да бъдеш…

— Какво е да бъдеш човек? — прекъсна ме.

— Скучно.

— Как може да го казваш? — попита, задържайки ме близо. — Можеш да се събуждаш в дневна светлина, да ходиш на училище, и да виждаш отражението си.

— Но аз искам да бъда като теб.

— Ти вече си — каза с усмивка.

— Вампир ли си роден?

— Да. А ти човек?

— Да. Има ли милиони вампири наоколо?

Той кимна.

— Но ние сме по-малко, затова се мотаем заедно. Очевидно има сигурност във номерата. Не можем да разкриваме самоличността си или ще бъдем прогонени.

— Сигурно е много трудно да криеш кой си всъщност.

— Много е самотно, чувстваш се като изгнаник. Сякаш си поканен на парти с маски, но ти си единствения, който носи маска.

— Имаш ли много приятели вампири в Румъния? Обзалагам се, че ти липсват.

— Баща ми си набавя произведения за галериите му във някои държави. Затова пътуваме съвсем малко. Но докато си намерех приятел, идваше време да напуснем.

— Ами хора, като мен? — попитах, извъртайки се до него.

— Няма никой друг като теб, вампир или не — каза той с топла усмивка. — Трудно е да се сприятелиш с хора когато не посещаваш училище, и дори по-трудно да ги опазиш когато си вечерят, а ти се въртиш в леглото.

— Родителите ти разстроени ли са от това, че имаш човешко гадже?

— Не. Ако те опознаят, веднага ще се влюбят в теб, както направих аз — каза той и погали косата ми.

— С удоволствие бих пътувала и живяла посред нощ и бих спала по време на деня. Думите ти бяха толкова романтични. Да бъдем заедно за още един век… да летим през нощта заедно. Жадувайки за никого, освен за нас самите.

— Чувствам така твоят свят.

— Тревата винаги е по-зелена, предполагам. Или в нашия случай е по-черна.

— Когато съм с теб, — започна, — не се интересувам в кой свят сме, стига и двамата да сме в един и същ.

— Събуди се! — нежно прошепна в ухото ми Александър.

Отворих очи, за да видя, че бях заспала на дивана му в стаята с телевизора, докато той ме милваше по косата. „Целуващи се ковчези“ бе пуснат на прекалено големият плосък екран.

Джени отчаяно бе влязла в офиса на професор Ливингстън в университета.