Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

Джагър, носещ черни панталони с червени шевове и бяла тениска с надпис „Наказателят“, стоеше пред мен.

— Как дойде тук? Да не проследи автобуса ми? — попитах объркано аз.

— Всичко ще приключи само след няколко минути.

— Кое… Животът ми? Забрави! Махам се от тук.

— Не бързай! — Джагър сграбчи ръката ми и ме поведе към средата на гробищата. Опитах се да се измъкна, но той ме бе хванал здраво, а силата ми изчерпана от с каквото и да ме бе докарал тук.

Бях се промъквала в Дулсвилските гробища много пъти и всеки път стария Джим и Люк, кучето му, ме гонеха. Изглежда ги нямаше, сега, когато живота ми зависеше от тях.

— Мислех си, че търсиш Александър — казах аз, но Джагър не ми обърна внимание и продължи да ме дърпа между паметниците и гробищата. Спряхме пред затворен ковчег, облегнат на циментирана пейка. Можех да чуя странна музика, микс от воплите на цигулки и клавесин, идваща от една от гробниците. На ковчега, където свещник мъждееше между дъждовните капки, восъка капеше върху… Средновековен бокал стоеше до него.

Изглеждаше като сцена от готическа сватба.

— Какво е това? — попитах аз, умствената ми мъглявина започна да с вдига.

— Сватбена церемония!

— Но къде са гостите? Не нося подарък! — казах аз, леко замаяна.

— Булката не трябва да носи.

— Булка? Но аз още не съм се подписала!

Джагър не се усмихна. Вместо това запали свещта.

На няколко крачки от нас забелязах лопата, поставена до празен гроб, блестящ на лунната светлина. Отстъпих крачка назад, приближавайки до лопата, докато инструментът на гробаря не застана до краката ми.

Сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах Джагър да не го чуе. Поех си дълбоко въздух. Докато наместваше свещника на ковчега, отстъпих назад и се протегнах за дръжката. В същия момент, в който я грабнах, кракът на Джагър притисна лопата към земята. Той застана пред мен, когато напразно се опитах да я изтръгна от земята. В борбата лопатата се разтресе и малко полепнала мръсотия падна. Видях отражението си в обратната извивка като отражение от лъжица. Но не видях отражението на Джагър точно зад мен. Обърнах се към него. Той се усмихна злонамерено. Бързо избърсах лопатата с ръкава си и се обърнах на една страна, изравнявайки се с лъскавата метална повърхност. Всичко, което можех да видя, бе звездите над него, но ботуша му продължаваше да притиска дръжката.

Изстенах.

— Нещо липсва ли? — присмя се той.

Изправих се бързо и отстъпих.

— Ти… — започнах аз задъхано.

Опитах се да побягна, но Джагър се втурна и сграбчи ръката ми. Той показа зъбите си и облиза устни.

Животът ми излезе извън контрол. Стоях лице в лице с истински вампир. Онзи, който не бе Александър. Джагър бе от типа, за който бях чела и виждала по филмите — типът, който искаше да ме изтръгне от семейството ми и приятели и да вземе кръвта ми. Заложих живота си на странник за вечността. Всичко, което си пожелавах като любопитно готическо момиче, бе на път да се сбъдне.

Но това не бе моята мечта. Мечтаех си за вечна любов. Не опасна, лъжлива, и зла. Дулсвил не беше толкова скучен след като Александър се появи. След като го срещнах, осъзнах, че винаги съм искала да бъда една от живите — чувстваща филмите, метал концертите и любовта — а не от безсмъртните. Исках да спя в ръцете на Александър, не сама в ковчег. Исках да се превърна в готическа красавица, не в ужасяващ прилеп. И най-важното, ако трябваше да избирам дали да се преобразя, щях да го направя за Александър.

— Родителите ми ме очакват в къщи. Всеки момент ще пратят Специалните части да ме търсят.

Той държеше ръката ми със сила, която не бях усещала досега. Огледах се, търсейки нещо, което да ми помогне за бягството ми.

Джагър ме отведе до ковчега. Той вдигна бокала и насочи към луната, изрече няколко думи на език, който не разбирах, и след това отпи.

— Сега ти! — каза той със злобна усмивка, подавайки ми бокала.

— Забрави! — казах аз, отблъсквайки бокала със свободната си ръка.

— Но не е ли това, което винаги си искала? Защо иначе преследваше Александър? — попита той.

— Защото го обичам! — казах аз, опитвайки се да се освободя! — А аз никога няма да те обичам!

— Не е нужно! — изрече той и притисна бокала към устата ми.

Капки отрова, сладка течност се разляха върху устните ми.

— Никога няма да стана като теб, какъвто или каквото и да си!

Лицето на Джагър се измени сякаш думите ми бяха сребърен кол забит в сърцето му.

— А аз ти казвам, че ще го направиш! — Синьо-зелените му очи се вторачиха в моите, все едно се опитваше да ме омагьоса. — С тази целувка вземам теб за цяла вечност!