Елън Шрайбер - Нежност в ковчег

Огледах се за други необичайни следи — но всичко наоколо бе необичайно. Карти бяха разпилени по пода. По циментените стени бяха окачени метални картини за надгробни плочи, направени с радирунг. Точно до радиатора стоеше аквариум, без вода, пълен с камъни.

Кухненският ъгъл и мивката изглеждаха така, сякаш никога не бяха докосвани. Всички метални шкафчета наоколо бяха без вратички. Страх ме беше дори да си помисля какво има в хладилника или по-скоро — кой.

— Изненадана съм. В Клуб „Ковчег“ ми се стори, че се виждаш с доста момичета.

— Всъщност нов съм в града. Точно като теб. Просто посетител.

Косъмчетата по врата ми настръхнаха.

— От къде знаеш, че съм просто посетител?

— Не е нужно да си медиум, за да го разбереш. Някой бунтар като теб би бил редовен посетител на клуба. Но Ромео не те беше виждал преди.

— Ъмм… Предполагам, че си прав.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря ти — отвърнах. — Искам да знам…

Джагър се запъти към аквариума. Бръкна вътре и извади една огромна тарантула.

— Току-що си го взех. Искаш ли да го погалиш? — попита, милвайки вероятно отровния паяк, все едно е спящо котенце.

При нормални обстоятелства бих се зарадвала на възможността да погаля тарантула, но сега все още не бях наясно с мотивите на Джагър, за да ми отправи подобно предложение.

— Къде ти е плазмата? — попитах, забелязвайки липсата на каквито и да било телевизори и компютри.

— Намирам всякакви подобни неща за отблъскващи.

— Искаш да кажеш, че не гледаш филми? И никога не си гледал оригинала на „Дракула“? — подметнах. — Ами „Носферату“? „Целуващи се ковчези“? Някой бунтар като теб би трябвало да знае репликите наизуст?

— Предпочитам да преживявам нещата, не да воайорствам — каза и върна паяка в аквариума, докато аз зарових ръка в чантичката си.

— Забрави си това — казах и разтворих юмрука си, за да му покажа обицата с форма на скелет. Той се усмихна весело, все едно го събирах отново с отдавна изгубен приятел.

Докато взимаше дребното украшение от ръката ми, пръстите му се задържаха, докосвайки нежно дланта ми, а допирът му изпрати студени тръпки направо във вените ми. Постарах се да запазя самообладание, за да не показвам слабост, но все пак се отдръпнах назад.

— Сега когато това е било твое притежание е дори по-специално за мен — каза той, докато си я слагаше пак на ухото. — Мога ли да ти се отблагодаря с нещо?

— Можеш да ми кажеш за Александър.

— Да ти разкажа ли? Или предпочиташ просто да ти покажа? — попита, приближавайки се с една крачка към мен.

— Разкажи ми — казах предизвикателно. — Той приятел ли ти е?

— Може би, да — каза със съблазнителна усмивка. — Може би, не — добави вече със злонамерено озъбване.

— Зарежи това, махам се оттук.

— Познавам го от Румъния — каза набързо.

— Виждал ли си го в Америка?

Той поклати глава, а белите му кичури се спуснаха над зелено-сините му очи.

— Имаш ли представа къде е? — попитах аз.

— И какво, ако имам? Колко ще дадеш, за да узнаеш? — каза облизвайки устни.

— Не знаеш, нали? — предизвиках го. Отстъпих още веднъж назад, а кракът ми попадна на една от картите.

— Но знам доста — оспори ме на свой ред той.

Приближих чантичката до себе си.

— Ти май също знаеш достатъчно за румънския ми приятел, за да дойдеш в Клуб „Ковчег“ и да питаш за него — каза, пристъпвайки отново към мен.

— Нищо не знам…

— Тогава защо искаш да го откриеш? — прошепна ми тихо той, докато нежно отмяташе косата зад рамото ми.

— Явно си в грешка… — казах, отбягвайки погледа му. Копнеех да избягам, но не можех дори да помръдна.

— Наистина ли? — прошепна ми той. — Кара те да се чувстваш все едно живее заради теб — каза като ме приклещи в ръцете си, а думите му вече меко се отпечатваха по шията ми.

— Не знам за какво говориш — излъгах, а сърцето ми биеше бясно в гърдите.

— Че плътта ти е част от неговата — каза, докато устните му нежно докосваха задната част на врата ми.

Бях почти изгубила способност да говоря, сърцето ми бясно препускаше, а картата се бе огънала под натиска на крака ми.

Той пристъпи, за да застане точно пред мен, очите му направо ме пронизваха, докато нежно прокара пръсти през огърлицата ми от оникс.

Наклони се към мен и целуна голото ми деколте, шепнейки:

— Вече те дели само една целувка от това да се слееш с него за вечността.

Едвам дишах. Сърцето ми набираше още по-голяма скорост, докато той ме държеше в ръцете си.