Елън Шрайбер - Вампирсвил

— Нещо не е наред ли? Никога не ме наричаш Били.

Затворих прозореца и се втурнах към брат ми да му дам бърза прегръдка.

— Никога не съм смятала, че ще ми се наложи.

На следващата вечер след като завих зад ъгъла, за да се изкача нагоре по Бенсън Хил, забелязах една фигура в сенките стояща до портата. Никога страхливката, аз се затътрих бавно по изпочупения тротоар. Не ми се искаше да бъда неприятно изненадана от Тревър или Джагър.

Когато наближих видях едно готически приказно момиче с дълга, на бяло-розови кичури, коса да се обляга на едно дърво.

— Луна? Какво правиш тук?

— Рейвън — каза ми тя като се втурна към мен и силно ме прегърна. — Бях сигурна, че ще те намеря тук.

— Но аз имам среща с Александър — почти извинително казах аз.

— Знам, но помислих, че може да поговорим за няколко секунди.

— Не искам да го карам…

Вдигнах поглед нагоре към имението. Таванският прозорец беше тъмен.

— Е… може би за малко.

Настанихме се на камъните пред портата на имението.

— Тревър има тест по история. Няма да го видя преди уикенда. Джагър ми каза, че те е видял миналата нощ — призна ми тя.

— Каза ли ти къде точно ме видя? — обвинително казах аз.

— В спалнята ти.

— Никога повече да не прави такива неща. Можеше да изплаши семейството ми.

— Ти направи същото нещо с Тревър. Промъкна се в стаята му.

Луна имаше право.

— Това беше различно. Аз имам такава репутация.

— Джагър е пакостник — каза тя с намек за гордост. — Научи ме на толкова много неща откакто се преобразих.

— Е, надявам се, че са доста добри трикове — предупредих я аз.

— Харесва ми чантичката ти — каза тя и докосна дръжката на малката ми чантичка от „Булката мъртвец“. — Може ли да я видя?

— Разбира се. — Никой, дори Беки не се вълнуваше от дрехите или модните ми аксесоари. Бях горда, че споделяхме един и същи вкус.

Тя я сложи на рамото си и я издемонстрира.

— Толкова е мрачна! Обожавам я.

— Благодаря. Поръчах си я по интернет. Може би ще мога да поръчам една и за теб.

— Бих убила за такава чанта — каза тя пламенно. — Имаш ли бонбонки? Вчера ти дадох последната си.

— Трябва да имам някакви дъвки.

Луна отвори ципа на чантичката ми.

— Внимателно, вътре е пълна бъркотия — предупредих я аз.

— Нямаше да е готино, ако беше подредено — каза ми тя с усмивка.

Облегнах се назад и се загледах в блещукащите звезди на небето.

Луна измъкна пакетче дъвки с вкус на грозде. Извади две дъвки и върна останалите обратно в чантичката ми.

Нямах нищо против да се позадържи известно време в града. И нямах нищо за криене в чантичката си. Или имах?

— Какво е това? — попита тя и извади пудриерата на Руби.

Сърцето ми спря да бие.

— За какво ти е пудриера? — попита ме скептично Луна, като държеше в ръка пластмасовата пудриера и галеше с пръсти рубинено червеното Р.

— Наследствена вещ е — казах й аз опитвайки се да и я взема.

— Наследствена вещ? — почуди се тя на глас. — Не изглежда толкова стара.

Точно тогава един Мустанг се приближи нагоре по пътя и спря пред имението.

Грабнах пудриерата и чантичката ми, и хукнах към колата.

— Мат! Беки! Как сте, приятели?

— Хей, Рейвън, какво става? — попита ме Мат.

— Здрасти, Бек, — усмихнато й казах аз.

Луна се приближи зад мен.

— Здрасти, Бек, — каза тя като също се усмихваше.

Усмивката на Беки повехна. Обикновено любезната ми най-добра приятелка ме погледна надменно.

— Мислех, че ще излизаш с Александър — каза Беки.

— Точно така; точно отивах към него.

— Просто си поприказвахме по момичешки преди това — обади се Луна.

Думите й ме раздразниха. Нямаше нужда Луна да се опитва да накара Беки да ревнува.

— По-добре вече да отивам при Александър — най-накрая казах аз. — Ще се видим утре, Беки.

— Добре — отвърна ми тя.

Отстъпих настрани от колата. Луна сложи ръката си около раменете ми и помаха на Беки.

Беки учтиво й отвърна.

Мустанга се отправи надолу по лъкатушещата улица. Александър ме бе предупредил за мотивите на Джагър и Луна.

— Чао, Луна — казах й, и се отправих към имението, докато тя стоеше на улицата.

Този път аз бях тази, която си тръгна.

На следващият ден обикновено ранобудната птичка Беки закъсня. Вече си бях взела душ, наядох се, облякох се, после се преоблякох, а сега седях на предните стълби, с горнище, завързано около кръста си, пишейки любовни бележки на Александър. Вече бях готова да се откажа да ходя на училище, когато тя най-сетне спря на алеята ни.