Елън Шрайбер - Вампирсвил

— Ъъъ… Не са на врата ми — пошегувах се.

— Ах, ти грешнице! — каза с усмивка, а после отново стана сериозна. — Мога да се закълна, че Джагър ми каза, че е видял Александър да хапе врата ти.

— Наистина трябва да тръгвам — казах, докато ставах. — Александър ще се притесни.

Отидох зад кулисите.

— Искаш ли да се видим утре — попита, следвайки ме. — Може да се видим по залез.

— Имам планове с Александър — казах, докато вървях между редовете.

— Тогава други ден?

— Ще видя дали ще мога — казах, докато грабвах колелото си.

— Защо ти е да караш колело като можеш да летиш?

— Пазя се от прекалена показност.

— Добро решение — каза като ми намигна. — До друг път.

Качих се на колелото си.

— До друг път!

Започнах да карам, а когато се обърнах, за да помахам за довиждане амфитеатъра вече бе празен.

Трябваше да призная — харесваше ми да съм вампир. Луна не само вярваше, че съм част от Подземния свят, но искаше и да сме приятелки. Чувствах се сякаш летя, докато карах колелото си през центъра на града на път за вкъщи. Зачудих се къде щях да живея. Може би разбраните ми родители можеха да пренаредят мазето ни — да заковат с дъски прозорците, да махнат белите килими и омърсят циментовите повърхности с няколко буболечки и паяжини. Можех да спя в черен ковчег с лилави шевове и сребристи гвоздеи. Или още по-добре, Александър и аз можем да живеем заедно във фабриката в супер-луксозен готически ковчег за двама. Много възглавници и удобни одеяла с вграден телевизионен плосък екран в капака и стерео говорители от страни.

Отбих по алеята, която водеше към къщата и заварих Александър да ме чака на предните стъпала, изглеждайки както винаги замечтан в черните си панталони и раздърпана черна риза с дълъг ръкав.

— Къде беше? — попита ме той загрижено. — Получих бележката ти да се срещнем на гробището, но ти така и не дойде.

— Аз също получих бележка — казах аз и му показах червения плик. — Да се срещнем в парка.

— Но аз не съм ти писал бележка.

— Знам. Нито пък аз.

— Тогава кой? — зачуди се той.

— Отхвърлената ти любима.

— Луна? Тя никога не ми е била любима.

— Знам. Просто те дразня.

— Откъде знаеш, че е тя?

— Тя ми каза. Когато отидох в парка.

— Нарани ли те? — попита ме той.

— Искаше. Всичко е било план да ме скара с Тревър. Иска аз да стоя далеч от него.

— Това излиза извън контрол — каза той. — Ще говоря с нея.

— Не, тя мисли, че съм вампир — казах гордо и сложих ръката си в неговата. — Можеш ли да го повярваш? Бъбрихме си цяла вечност. Сякаш сме най-близки приятелки.

— Джагър и Луна нямат най-добри приятели. Трябва да сме много внимателни. Няма как да предскажем какво ще направят.

— Но тя наистина ме харесва — настоятелно казах аз.

— Сигурен съм, че е така — отвърна ми той усмихнато. — Но все пак не можем да им вярваме.

— Ами, тя вярва на мен.

— Защото ти си човек заслужаващ доверие. Познавам семейството им, Рейвън. Те не са като теб. Спомни си, че са вампири. Истински.

— Тя ме приема като вампир. А и Джагър също е убеден, че съм такъв. — Поколебах се и вдигнах поглед към гаджето си вампир. — И това ми харесва. Защо ти не можеш да ме приемеш като вампир?

Усмивката на Александър премина в мръщене.

— Приемам те такава каквато си. Винаги съм те приемал — каза и се отдръпна от мен.

— Не исках да те разстройвам — казах и се присегнах към него. Прегърнах го с всички сили. — Толкова съм затънала във всичко това, че вече не мога да мисля трезво. Сигурно си мислиш, че съм много незряла.

Александър омекна и погали косата ми.

— Знаеш как мисля за теб — каза взирайки се с шоколадовите си очи в моите. Повдигна брадичката ми и нежно ме целуна.

— Не знам още колко мога да продължа това. Кога ще бъдем заедно — само ние? Без да се тревожим за Джагър, Луна и Тревър?

— Какво ще кажеш за сега? — изведнъж развеселено каза той. — Исках да ти дам това.

Той ми подаде дървена кутия с формата на сърце, която стоеше на перваза на прозореца.

Очите ми светнаха.

— Толкова си мил! А аз съм такава егоистка.

Отворих кутията. На сребърна верижка висеше един медальон — черни устни с малки вампирски зъби.

— Това е вампирска целувка — каза ми той гордо.

— Александър, прекрасно е. Ще го нося вечно.

Александър откопча колието ми от оникс и ми сложи безценният си подарък, който бе направил само за мен.

Даде ми една дълга, продължителна целувка за лека нощ.