Елън Шрайбер - Вампирсвил

Представих си как пристигам в парка, на обещаната среща около фонтаните в парка Оукли, как мехурчета се образуват от спускащия се воден поток, как с Александър сме потопили краката си във водата, докато устните ни нежно се докосват.

Тогава се замислих, дали тази бележка наистина бе от моя любим? За жалост откакто се бях срещнала с Джагър в Клуб „Ковчег“, подлагах всичко под съмнение. Все пак Джагър ме бе пресрещнал да алеята в Хипстервил, бе се появил в задния ми двор и се бе скрил в беседката на Имението. И все пак, ако наистина това писмо бе от Джагър, той може би сега наблюдаваше от някъде къщата ми.

Качих се на колелото си, облечена с дантелената си рокля до коленете и закарах, докато сърцето ми препускаше, към парка Оукли. Минах през друсащата трева около люлките. И когато се добрах до фонтана, момчето на мечтите ми не бе там. Добутах колелото си и го оставих на пейките за пикник.

— Александър? — извиках.

Долавях само мъждукащите светлинки на светещите насекоми.

Тогава чух музиката на „Порочните Вещици“ идваща от открития амфитеатър.

Добутах колелото си до куполовидната сцена, където родителите ни ни довличаха всяка събота по време на лятната ваканция, само и само да видим дулсвилския симфоничен оркестър. Предпочитах на седя сама на влажната трева и да слушам скрибуцащият звук на цигулки по време на буря, докато родителите ми търсят подслон под някое дърво, пред това да ги гледам как се прегръщат и танцуват на „Звездите и райетата завинаги“

Спуснах се надолу по пътеката между редовете. Запален свещник и кошница за пикник лежаха върху черно дантелено одеяло, разположено по средата на сцената.

Оставих колелото си на циментената пейка. Претичах през по-ниското място, където се разполага оркестъра, за да се кача на сцената.

— Александър?

Нищо не чух.

Гледах за крила, но намерих единствено столове и пюпитри 8 8 Пюпитри — наклонена поставка за ноти. — Б.пр. .

Отидох до средата на сцената и седнах на одеялото. Отворих кошницата за пикник. Може би там имаше друга бележка, която щеше да ме заведе на друго романтично място. Но кошницата се оказа празна.

Почувствах се странно. Песните на щурците заглъхнаха. Станах и се огледах наоколо. Александър все още го нямаше.

И тогава пред мен изведнъж се появи Луна облечена в тясна черна рокля с мрежести ръкави, розови ръкавици без пръсти и пастелено-розов амулет висящ от врата й.

Ахнах и отстъпих назад.

— Какво правиш тук? — попитах. — Трябваше да се срещна с Александър.

— Той също получи бележка — каза със зла усмивка. — Среща на гробището. Рейвън.

Заоглеждах се наоколо, в търсене на крила някъде около сцената, хвърлих и един бърз поглед към седалките. Джагър можеше да е навсякъде.

— Тук съм сама — увери ме тя сякаш бе прочела мислите ми.

— Трябва да тръгвам — казах.

Луна застана на пътя ми, а ниските й черни ботуши за малко да настъпят моите.

— Мисля, че Александър може да почака. В край на краищата той ме накара да го чакам, откакто съм родена.

— Нямам нищо общо с това — казах, имайки предвид заветната церемония в Румъния, където Александър е трябвало да превърне Луна във вампир. — Нито пък Александър. Той никога не ти е давал обещание.

— Не го защитавай — заспори тя. — Освен това, не това е причината да съм тук.

— Тогава защо си тук?

— Искам да престанеш да се виждаш с Тревър — каза.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ми се прави на глупава. Знам, че го посещаваш вечерите. Дочух какво му каза в ресторанта. Каза му да внимава в мен, все едно съм някаква откачалка!

— Той е в правото си да знае какво представляваш в действителност.

— Бях откачила преди да се превърна. Но сега съм нормална.

— Но ти дори на познаваш истинския Тревър. Повярвай ми, той е откачения.

— Не помня да съм те питала за мнението ти.

— Джагър не направи това за теб. Не се е заел да ти намери сродна душа. Все още търси как да се докопа до Александър.

— Не говори за брат ми по този начин. Не знаеш нищо нито за него, нито за мен. Та ти дори не ме познаваш.

— Но познавам Тревър.

Очите на Луна се разшириха, а ръцете й в розовите ръкавици без пръсти се озоваха на почти несъществуващия й ханш.

— Тревър е прав. Ревнуваш! — обвини ме тя. — Той мисли, че си влюбена в него. И аз мисля същото.

— Тогава явно ти си точно толкова смахната, колкото е и той! Родени сте един за друг.

— Спечели Александър. Защо аз да не мога да търся щастието си?