Елън Шрайбер - Вампирсвил

Изведнъж, подобно на един истински готически Супермен, Александър се появи до мен. Когато Луна пристъпи напред, той смело застана помежду ни.

— Чао, Момиче-чудовище — каза Тревър, хващайки Луна за ръката. — Хайде, Джагър.

Джагър изгледа кръвнишки Александър и после последва странната двойка към масите, на които ядяха футболните сноби.

Наведох се към машината за пинбол, докато Тревър седна начело на масата с Луна и Джагър от двете му страни. Футболистите се отдръпнаха, сякаш румънците бяха болни от бяс. Продължиха да избягват да ги поглеждат директно в очите и разговаряха само помежду си.

— Трябва да отидем до къщата на дървото — прошепна Александър. — Докато Джагър и Луна са все още тук.

Върнахме се на нашата маса бързо, за да открием, че поръчката ни току-що бе пристигнала.

— За какво беше всичко това? — попита Мат.

— Трябва да си тръгваме — отговорих аз, взимайки портмонето си.

— Но храната ни тъкмо пристигна! — възпротиви се най-добрата ми приятелка.

— Двамата с Беки не можем да изпием и четирите шейка — каза Мат.

Аз хвърлих отново поглед към Тревър. Играчът-Звезда сияеше под светлината на прожекторите, върнал се след тежка настинка, за да спаси отбора си. С момиче от едната страна и нов приятел от другата. Догади ми се.

— Наистина трябва да вървим… — повторих аз.

— Само защото Тревър и онези другите са там? — попита Беки.

— Да — признах аз. — Но не заради причината, която предполагаш. Ще ти обясня по-късно. Повярвай ми.

Александър остави тридесет долара на масата.

— Моля ви, аз черпя.

— Нашата късметлийска вечер. Можем да си поръчваме бургери — пошегува се Беки.

Разсмях се и прегърнах набързо приятелката си.

Докато всички погледи бяха приковани към Дикси, докато тя записваше поръчката на Луна и Джагър, двамата с Александър се изнизахме от ресторанта, подминахме катафалката на Джагър и се вмъкнахме в Мерцедеса.

— По-добре да побързаме — казах, докато пресичахме задния двор на Хенри.

Двамата с Александър не знаехме колко време имаме да откраднем ковчезите, преди Джагър и Луна да са се върнали.

Покачих се по стълбата към къщата на дървото, а Александър вече ме чакаше вътре. Когато дръпнах черната завеса, ковчезите си стояха точно както ги бяхме оставили.

Той застана зад ковчега на Джагър и го избута с всички сили.

„Леглото“ на вампира не помръдна.

— Какво става? — попитах аз.

— Заседнал е.

— Да не би да има нещо в него? Може би труп?

— Трябва да са няколко трупа. Това нещо тежи поне тон!

Александър повдигна капака. Всичко, което видяхме вътре, бе едно измачкано черно одеяло и бяла възглавница.

Той затвори капака и отново се опита да го премести.

— Може би нещо му пречи.

Аз се наведох към другия край. И двамата дърпахме и бутахме с всички сили, толкова силно, колкото можехме.

Но ковчегът не помръдваше.

— Да опитаме с този на Луна — предложи Александър, отмятайки черните си кичури от лицето си.

Хванах единия край на бледорозовият ковчег, а той — другия. Не можахме да помръднем и него.

Двамата претърсихме скривалището за нещо, което да ни послужи като лост.

— Погледни това — казах аз, сочейки няколко гвоздея, оставени до един цилиндричен брезентов чувал, вероятно принадлежащ на Джагър.

— Винаги, когато реша, че сме помислили за всичко, се оказва, че Джагър също го е сторил — каза Александър отчаяно.

— Нямам никакви инструменти в себе си — признах аз.

— Не мисля, че е разчитал да си носим — отбеляза Александър, поставяйки ръка на рамото ми.

Точно тогава чухме звука на кола, чиито мотор изгасваше.

Двамата бързо изскочихме от къщата на дървото, докато фаровете на катафалката на Джагър осветиха алеята.

— Чувала съм за заковаване на капака, но никога на целия ковчег! — възмутих се аз, докато бягахме надалече.

На следващата вечер, преминах през входната врата на път за срещата ми с Александър в имението, когато се натъкнах на червен плик оставен на прага. На него с черни букви бе написано: Рейвън.

Вътре имаше червена бележка, на която с печатни букви беше написано:

Среща в парка Оукли.

Обичам те.

„Колко сладко“ — помислих си. Спонтанен любовен антракт в парка. Александър Стърлинг винаги планираше едни от най-мистериозните, съдържателни и свръхестествени срещи: пикник в дулсвилското гробище, бунтарски рок-танци на игрището за голф, откриването на котенцето ми, Кошмар, в изоставения обор.