Елън Шрайбер - Вампирсвил

Игнорирах грубия му коментар и влязох в току-що боядисаната му слънчогледово жълта кухня, която все още миришеше на боя.

— Чух, че те посещава призрачно сладка стрийптизьорка. Имах предвид сержантка — казах аз с усмивка.

— Звучи сякаш някой ревнува.

Извадих торбичката си от аптеката „Пакс“ и я оставих на гранитния плот в кухнята.

— Мама вече ми даде лекарството.

— Само няколко неща, за да имам допълнителна заслуга. Витамин С, чанта с бонбони за кашлица и чеснови капсули.

— Чеснови капсули? Ще смърдя на Италиански ресторант.

— Полезни са за сърдечносъдовата система. Ще ти помагат на футболното поле.

— Не си ли видяла всичките ми трофеи? Мога да играя насън — каза той, арогантно.

Свършваха ми както и опциите така и времето. Трябваше да стегна юздите.

— По улиците се чува, че тези са важен афродизиак. Излъчват аромат, който момичетата намират за неустоим. Нещо като феромони. Както и да е, някой като теб не би имал нужда — казах аз, насочвайки се към входната врата с капсулите.

— Хей, почакай — каза той, настигайки ме в антрето. — Остави ги тук. — Той грабна торбичката от ръката ми. — Не за мен, разбира се. За момчетата от отбора.

Един блок по-надолу от центъра на Дулсвил се разполагаше „Вечерята на Хатси“ — един ресторант в стил петдесетте, с сини и бели пластмасови бутилки, черни и бели плочки по пода, неонови знаци на Кока Кола и меню, съставено от чийзбургери, пържени картофи и най-гъстите шоколадови шейкове в града. Червените униформи, бяха запазена марка за сервитьорките, докато мъжката част от персонала носеше нормално облекло. Обикновено Беки и аз посещавахме ресторанта след училище, когато успявахме да изкрънкаме достатъчно дребни монети, за да успеем да покрием поръчката си от лучени кръгчета, както и да оставим средно голям бакшиш.

Двамата с Александър пристигнахме в „Хатси“. Няколко семейства и млади двойки се бяха разпръснали по масите. Футболните играчи вече поглъщаха малцова бира и пържени картофи на две големи маси. Всички очи се извърнаха към нас, докато преминавахме през чистото и светло помещение в нормалното си черно облекло.

Тръпка на вълнение прониза тялото ми — почувствах се като готическа принцеса, хванала подръка своя чаровен принц, макар да знаех, че по-скоро предизвиквахме странно впечатление у хората, отколкото завист.

Александър разглеждаше албумите на Боби Дарин, Рики Нелсън и Сандра Дий, поставени в рамка, също твърде погълнат от новата обстановка, за да осъзнава точно всичко.

Мат и Беки седяха сами на една ъглова маса.

— Хей, насам, хора! — извика Беки.

Александър и аз седнахме при тях.

— Мислех, че ще седите с останалата част от отбора по футбол — отбелязах аз, докато взехме менютата от металната поставка за салфетки.

— Решихме, че ще е по-уютно, ако сме си само ние — отговори Беки.

Една висока сервитьорка с много тънка фигура, с бухнала кестенява коса и бели диоптрични очила се приближи към масата ни, дъвчейки парче розова дъвка.

— Здравейте, аз съм Дикси — каза ни тя и пукна един голям розов балон. Извади тефтер за поръчки от бялата си престилка. — Какво ще желаете?

— Два ванилови шейка и едни пържени картофи — отвърна Мат.

— За нас същото, но нека шейковете да са шоколадови — добави Александър.

Дикси наду още един голям балон и го изпука с предните си зъби.

После се понесе обратно към кухнята. Всички момчета от масите я зяпнаха, дори Александър и Мат.

— Когато порасна, искам да изглеждам точно така — казах на Александър.

— Ти вече изглеждаш точно така — отвърна ми той и ме притисна силно.

Очите му светнаха, когато забеляза старинните грамофонни автомати, поставени върху масите.

— Тези са яки! — каза той, докато прелистваше списък от поне петдесет различни песни. — Виждал съм такива само по филмите.

Бях забравила, че приятелят ми бе прекарал толкова много време от живота си скрит в таванската си стаичка, далече от всекидневните занимания на смъртните. Полазиха ме тръпки, когато видях колко е улисан от всичко ново, което го заобикаляше, докато изучаваше списъкът със заглавия на песни и изпълнители.

— Елвис е страхотен! — каза той въодушевено.

Бръкнах в портмонето си и сложих четвърт долар в машината.

Минута по-късно, от тонколоните се понесе песента: „Обичай ме нежно“.

Александър се усмихна мило и стисна ръката ми по-силно. Кракът му се допираше до моя и можех да усетя как потропваше с кубинките си в ритъм с музиката.