Елън Шрайбер - Вампирсвил

— Та, как сте напоследък вие? — попита Мат.

— Ходихме на лов за ковчези — отговори Александър.

Беки и Мат ни изгледаха странно.

— Обичайното — казах аз с усмивка.

Те се изсмяха.

— Е, как мина мачът ти? — попита Александър Мат, докато слагаше салфетка в скута си.

— Разбихме ги. Но само защото Тревър участваше.

— Не е вярно — възпротиви се Беки. — Ти също отбелязваше.

— Е, той благоволи да се появи и да вкара няколко гола. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, не сме печеливш отбор без него.

— Той прибра ли се? — попитах.

— Не, ето там е — отвърна Мат, сочейки зад гърба ми.

Обърнах се и видях Тревър в един отдалечен ъгъл да играе пинбол.

— Не бива да излиза през нощта — заявих аз.

Беки изглеждаше озадачена.

— Използвам го като обект за проекта ми по биология. Нощният въздух не се отразява добре на настинката. Извинете ме, ще се върна след секунда — казах аз и непохватно излязох от ъгловата маса, на която седяхме.

Усещах погледите върху себе си, докато минавах през помещението, но не по същата причина, заради която бяха гледали Дикси.

Потупах Тревър по рамото.

— Какво правиш тук?

Моят враг се обърна и подбели очи.

— Изглежда, че играя пинбол.

— Но ти си болен. Не бива да ходиш навън, защото може да пипнеш още микроби.

— Повярвай ми, щом стоиш до мен, значи вече съм прихванал още няколко — отговори той, плясвайки радостно с ръце.

— Трябва да си вкъщи — наредих му аз.

Топчето отскочи доста нависоко, което накара цялото табло да светне.

— Ти остави Момчето-чудовище, за да говориш с мен? — попита ме той. — Вече беше в къщата ми два пъти. Започвам да си мисля, че…

— Най-добре е изобщо да не мислиш. Взе ли си чесъна?

— Бях на мач, не на среща — отговори той.

— Трябва да си почиваш.

— Звучиш като майка ми.

— Е, може би трябва да я послушаш.

— Защо, за да ми каже да не се виждам с Луна? Да не би вие двете да сте си поговорили?

— Тя не я одобрява? — любопитно попитах аз.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че майка ти е права този път. Луна не е твоя тип. Ти имаш нужда от момиче с диадема, а не с татуировка.

— Наистина ли? Луна се облича досущ като теб, а ти си се опитвала с години да ме убедиш, че не си мутант. Наистина ли си мислеше, че фактът, че хората те смятаха за откачалка, няма нищо общо с дрехите ти?

— И какво толкова виждаш в нея? — продължих с разпита аз.

— Тя е новото момиче, красива и мистериозна. Нещо подобно на причината, поради която ти харесваш Александър.

— Това е напълно различно. Аз харесвам Александър, защото той не прилича по нищо на никого другиго, и защото прилича на мен. Но Луна не е твой тип. Тя е прекалено… запалена по готик стила.

— Също като някой, който познаваме…

— Ще рискуваш популярността си заради нея? — попитах аз с леко завистлива нотка.

Колкото и да ми бе неприятно да го призная, питах се какво толкова виждаше у нея Тревър, което не съзираше у мен.

— Ти да не се шегуваш? Ще съм още по-известен, заради това, че съм забил новото момиче, за разлика от старото.

Сякаш ме забоде с кол в сърцето.

— Двамата с Джагър се движат с мен почти през цялото време — продължи той, гледайки ме право в лицето. — Гледат ме на тренировки и мачове. По-популярен съм от всякога — някакси и между известните в училище, и между аутсайдерите.

— Казвам ти, този път майка ти има право — опитах се да го предупредя.

— Е, беше ли майка ми права за Александър и семейството му? — попита той, припомняйки онези слухове, разпространени из цял Дулсвил, че семейство Стерлинг са вампири. — Тя мислеше, че и те са странни, само защото бяха различни.

— Както и ти — не се предадох аз.

— Тя каза, че те са вампири — продължи той разговора и играта. — Тя накара целия град да вярва на това. Особено пък ти.

— Ти беше онзи, който измисли и разпространи слуховете. Но в този случай, може би трябва да й се довериш.

— Че Луна е вампир?

Млъкнах.

Целият ресторант изведнъж утихна.

Тревър остави топчето да се тупне още веднъж и да падне в дупката.

Тогава усетих някой да стои зад мен. Обърнах се.

Бяха Джагър, в раздърпана фланелка и черни дънки, и Луна, облечена в къса рокля в черно и розово. Бе красива. Изглеждаше като готическа фея, с тънките си бледи ръце и дрънчащите черни гривни, с меката й бяла коса, която падаше по раменете й, и с сините си очи, които проблясваха. И двамата стояха пред мен сякаш бяха готови да ме погълнат за вечеря.

— Какво правиш тук? — нахвърли ми се тя.