Елън Шрайбер - Вампирсвил

— Но Тревър не е достатъчно добър. Заслужаваш нещо повече — казах настойчиво.

Тя ме погледна скептично.

— Нуждаеш се от някой интелигентен. Чувствителен. Зрял. Мъжествен.

— Той е всичко това. Не го познаваш по начина, по който го познавам аз.

Знаех, че трябва да тръгвам, че Александър ме чака на гробището и се чуди защо мен ме няма там. От друга страна имаше толкова много неща, за които исках да разпитам Луна, за превръщането, за това какво е да си вампир в днешно време. Имаше толкова много неща, които исках да знам. А не знаех дали ще имам друг подобен шанс.

— Харесва ли ти да си вампир? — попитах, с приковано внимание.

— Жадувах го през целия си живот. Всичките ми роднини са вампири. Когато по-малкия ми брат, Валентин, се роди, си мечтаех, че и той ще е смъртен като мен. Но не беше и аз проклех деня, в който се бе родил. Последната смъртна в родословното ни дърво е била пра-пра-прабаба ми, никога дори не съм я виждала. Прекарвах целият си живот на светло, докато остатъка от семейството ми спеше. Така и не станах част от света им.

— И как се справяше сам сама? — почудих се.

— Опитах се да маскирам болката като бъда отлична ученичка и стана популярна сред съучениците си в училище. Това наруших връзката си с Джагър и роднините си. Завиждах на Джагър, а той завиждаше на мен.

— Наистина ли? Не мога да си представя Джагър да завижда на някого.

— Виждах го изписано на лицето му, всеки път щом се събудеше от ковчега си. Имахме само няколко часа, които можехме да прекараме заедно, преди да трябва да си лягам. Седяхме в ярко розовата ми стая, докато споделях всеки детайл от нещата, които ми се бяха случили в училище.

— Кой би искал да ходи на училище? — попитах.

— Джагър се интересуваше най-вече от спорта. В Европа футбола е много популярен. А той мечтаеше да е това, което никога не можеше да бъде — футболна звезда. Участваше в нощни мачове, жаден за това да е част от играта, вместо само зрител. Но учениците го смятаха за странен — детето, което никога не бе ходило на училище, бледо, мършаво, облечено като откачалка. Никога не се вписа. А сега, когато гледа как Тревър играе футбол му се иска да има неговия живот. Мисля, че за това ми го предложи като подходящ за мен.

За миг Луна и Джагър вече не бяха вампирите, бяха тийнейджъри като мен, на които им е писнало да бъдат аутсайдерите.

— А ти как се чувстваш като вампир? — попита тя.

— Ъх… ми обожавам го — излъгах.

— Но сега си различна от цялото си семейство.

— Ако някога беше виждала семейството ми щеше да разбереш, че винаги съм била — казах през смях и Луна се засмя. Чувствах се така все едно се познаваме от години, а не само от няколко минути.

— Малкият ми брат е абсолютен идиот — казах, отчаяно желаейки да споделя живота си с нея.

— На колко години е?

— На единайсет.

— Колкото Валентин! Колко е освежаващо да се запозная с някой като теб. Знаеш какъв е живота и в двата свята, но си избрала мрачния.

Луна измъкна една прекалено ярко розова коктейлна чантичка иззад кошницата.

— Искаш ли бонбонче? — попита, държейки пакетче „Взривяваща Свежест“.

Кимнах и заразвивах бонбона, докато тя извади четката си за коса.

— Разкажи ми за Александър — каза на сантиметър от мен. Започна да реши косата ми все едно бяхме приятелки от години. Тийнейджърите в Дулсвил никога не решеха косите на другите. Макар че Луна беше по-приказна от всички момичета, с които някога се бях сблъсквала. Отпуснах се почти хипнотизирана, докато тя разплиташе косата ми, точно противоположното на усещането, когато мама прокарваше гребена през бъркотията в косата ми.

— Александър е направо фантазия. Очите му са като млечен шоколад. Таванската му стаичка е пълна е портрети на мен и семейството му, които той е рисувал — раздърдорих се като всяко сантиментално и сладникаво момиче, а после промених тона си. — Но понякога е трудно — признах. — Иска ми се да виждаме отраженията си. Иска ми се да имам снимка на двама ни на нощното си шкафче.

— Да, това си е пречка. Но малка цена с замяна, на която получавате цяла вечност заедно.

Луна издърпа косата от рамената ми назад и започна да ме сплита.

— Къде е раната ти от ухапването на Александър — попита тя любопитно… — а аз бързо закрих врата си с длан.

Остави косата ми и като отметна бялата си коса на перфектни кичури, за да покаже двата кръгли лилави белега на бялата си като мляко кожа.

— Казват, че отнема година, докато се махнат напълно — каза тя. — Надявах се, че ще останат вечно.