Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Ти видя ли Джагър?

Чаках за отговора му цялата на тръни.

— Не, не го видях. Оставих тази част на Александър.

Е, до тук бяхме с тази тема.

— Обзалагам се, че липсваш на Руби — му казах аз имайки предвид бившата си шефка, която сега излизаше с Джеймсън.

Изпъкналите очи на Джеймсън засияха в огледалото за обратно виждане, а бледото му лице се зачерви при споменаването на името й.

— Тя дали е идвала при вас на посещение? — полюбопитствах аз.

— О, не. Надяваме се да се върнем скоро в Дулсвил.

— Наистина ли, тогава защо наехте къщата тук? Можехте просто да отседнете в хотел.

— Не отсядам някъде, където вече има иконом — пошегува се Джеймсън.

Чувствах се така сякаш играех тенис с баща ми. С цяла сила запращах високо топката над мрежата само, за да ми бъде върната с такава скорост, че да нямам шанс дори да замахна. След разочарованието, винаги ми трябваше известно време, за да се съвзема. Сега бе време за следващия сервиз.

— Липсва ли ти Румъния? — го попитах аз.

— О, да, толкова е красиво там, но също така съм и доста щастлив тук в Америка. Тук срещнах някои хора, на които много държа, госпожице Рейвън.

Знаех, че той учтиво намекваше за Руби и мен.

Но аз исках да чуя още. Относно плановете му, както и тези на Александър?

— Мислиш ли, че ще се ожениш за Руби?

— Ъъъ…

— И ако стане, ще живеете ли в къщата в Дулсвил? Или тук в имението?

— Не планирам да…

— Е, ако планираше.

— Предполагам… ще зависи от… Защо са всичките тези въпроси, госпожице Рейвън?

Сега си подавахме плавно топката и за мен бе време да сложа край на мача. Поколебах се за миг и след това попитах:

— Просто се чудех каква работа имате тук с Александър?

Джеймсън спря колата до тротоара пред Фолклорния Музикален Център. Бях замахнала твърде силно запращайки топката над оградата. Мачът свърши и Джеймсън беше очевидния победител.

Дъждът беше утихнал, а уличните лампи и стълбове бяха мокри. Джеймсън слезе от мерцедеса и учтиво ми отвори вратата сякаш бях някаква вип старлетка пристигаща на филмова премиера. Единственото, което липсваше бяха папараците. Помахах му за довиждане и се отправих към музикалния център, когато забелязах нещо да проблясва в края на блока — светещия неонов червен надпис на Клуб Ковчег. Докато Джеймсън се отдалечаваше надолу по улицата, аз заковах на място. Звуците на думкащи барабани се носеха от музикалния център.

Сякаш мигащите неонови ковчези ме притегляха към себе си както лешояда мършата.

Никой нямаше да разбере, ако само надникнех вътре за едно безалкохолно шампанско „Екзекуция“… или може би две.

Задържах дъха си в трепетно очакване отново да зърна отвътре Клуб Ковчег, но когато наближих подземния клуб, бях шокирана. Повече от сто млади готици чакаха нетърпеливо да бъдат допуснати до клуба — два пъти по-дълга опашка, отколкото си спомнях последния път, когато бях тук. Процесията от желаещи да влязат в клуба, облечени подобно на мен (с изключение на облечените в различен цвят, с татуировки, пиърсинг и обувки), лъкатушеше около блока досущ като опашка за Дисни Уърлд. Щях да съм късметлийка, ако успеех да вляза преди края на лятната ваканция.

Ядосана, закрачих към края на опашката. Бях преполовила блока, когато видях как един мъж с късо наметало и панталони от винил се навежда, за да оправи чудовищните си ботуши. Вмъкнах се пред него и се опитах да не изглеждам подозрително. Гледах да избегна неприятностите като стоя с гръб към него и се взирам в звездите и тогава няколко птички прелетяха над покрива на клуба. Когато птиците закръжиха вместо да отлетят, разбрах че наблюдавах скупчване на прилепи. Колко готино — прилепи в Клуб Ковчег!

Погледнах си часовника. Урокът на Леля Либи щеше да свърши след по-малко от час, а както изглеждаше аз щях да изкарам това време чакайки на безкрайната опашка.

Нетърпеливо пристъпвах напред-назад. Надзърнах към входа на клуба, за да видя дали има някаква причина за задържането, но там нямаше нищо освен един бодигард, който проверяваше личните карти. Точно тогава забелязах позната двойка, която стоеше в началото на опашката. Наведох се да надзърна, но задържах единия си крак на мястото ми на опашката, както играчите на дама задържат пръста на мястото си, преди да направят следващият ход. Бяха Примус и Пойзън, двойката пред която се бях вмъкнала последния път, когато посетих клуба.

Примус и Пойзън. Как бих могла да забравя имената им, когато единствените имена, които използвах бяха имена като Били, Мат и Беки?