Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Иска ми се да бях там да го видя с очите си — му казах аз.

Той посегна да хване ръката ми.

— След като прегърна брат си, — продължи Александър. — Джагър ми протегна ръка. Точно тогава разбрах, че сключихме примирие — между него и мен и между семействата ни. Благополучното връщане на Валентин бе много по-важно от изпълнението на каквато и да е церемония.

— Мислиш ли, че сега вие двамата ще бъдете приятели?

Александър поклати главата си.

— За съжаление не. Ние сме абсолютни противоположности и нямаме много общо помежду си. Но сега нещата между нас се успокоиха и вероятно е по-добре за двама ни да не се виждаме за известно време, за да задържим нещата в това положение.

Александър отпи глътка от чашата си.

— Наистина се радвам, че си тук — ми каза тихо той.

— Аз също!

Впихме погледи един в друг. За момент ми се стори, че сме единствените хора на света. Милиарди хора пазаруваха, шофираха, живееха, но единственият човек, който усещах беше това великолепно момче, което се взираше в мен.

Александър се наведе към мен и нежно ме целуна. Бях толкова изгубена в целувката му, че не забелязах, че ръкава ми се беше натопил във вечерята ми.

— Чакай, позволи на мен — каза ми той, топвайки салфетката си в чашата си с вода и забърсвайки петното от масло.

— Да те е срам да ме заведеш някъде — пошегувах се аз. — И така, кога ще се върнеш в Дулсвил? — подметнах. — Утре? Идната седмица?

— Има само още едно нещо, за което трябва да се погрижа. Не мисля, че ще ми отнеме много време. Обещавам. Повярвай ми, доста е самотно да си далеч от хората, за които те е грижа най-много. — Александър нежно ми се усмихна. Почувствах внезапна тъга заради него. В Румъния той имаше семейство. В Дулсвил имаше само мен и Джеймсън, но тук в Хипстървил той и Джеймсън бяха сами.

— Как е семейството ти? — попита ме той учтиво.

— Липсваш адски на момчето Били. Ти си неговия герой.

— Когато се върна в Дулсвил, ще трябва да го заведем на някое научно изложение или на прожекцията на оригинала на „Междузвездни Войни“.

Засмях се.

— Виждаш ли? Ето затова си толкова специален. Мислиш по-скоро какво на него му се прави, отколкото да правим нещо, което на мен ми се прави — като да го завлечем на някое рейв парти.

Александър се усмихна.

— А Беки? — продължи той. — Все още ли се среща с Мат?

— Мисля, че сега докато си говорим, тя си избира сватбена рокля. Сигурна съм, че отброява дните до завършването, за да може да избяга с него.

Александър се засмя.

— Ами ти? И ти ли си като Беки? — Изражението в погледа му беше толкова преднамерено, че почти проби дупка в душата ми.

Поне веднъж аз бях безмълвна. Бях по-замаяно, влюбено и превзето по момичешки момиче, отколкото Беки е била някога. Не можех да му призная, че съм толкова омекнала, че: „Бих татуирала името ти на сърцето си само мама и тате да ми позволят“. Трябваше да изглеждам поне малко опитна.

През това време Александър чакаше за отговора ми.

— Чу ли, че в града са се появили окръжности в посевите? — го попитах аз.

Александър остави вилицата си.

— Къде го чу това?

— Във всички новини е. Мислиш ли, че може да са извънземни?

Той се поколеба.

— Предполагам, че е възможно…

— Ами, с Леля Либи имахме голям спор по въпроса. Познай каква е моята теория.

— Неуместна шега?

— Мисля, че са вампири, които сигнализират за местоположението на други вампири.

Очите на Александър се разшириха и той се задави с водата, която пиеше.

— Добре ли си?

Кимна ми с глава и покри устата си със салфетката.

— В това, което казвам има смисъл — продължих аз разсъжденията си. — Кой друг е буден през нощта, когато повечето смъртни спят? И кой може да види окръжностите по-добре от прилепите, докато лети в небето? — попитах аз.

Александър ме погледна с празен поглед.

Но това не ме обезсърчи.

— Единственото, което не мога да разбера е какво означават окръжностите в посевите. — Облегнах се внимателно на Александър. — Дали предупреждават другите вампири да стоят настрани или ги канят?

Александър бързо отклони поглед.

Джеймсън влетя в стаята носейки поднос с десерти и сложи край на разследването ми.

— Точно навреме — каза му Александър. — Тъкмо приключихме.

Джеймсън ни поднесе две абсолютно възхитителни крем-брюлета.

— Сякаш вечерям в петзвезден ресторант! — направих му комплимент аз.

Бледата кожа на Джеймсън се обагри в розово, докато избутваше чиниите от вечерята ни.