Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

Кубинките ми драскаха дървения под, докато неспокойно ги люлеех напред-назад под масата, нетърпелива да дочакам Александър да се появи. Надявах се поне някой призрак да прелети покрай мен, за да ми прави компания, но такъв не се появи. След миг усетих познато присъствие зад мен последвано от докосването на две ръце по раменете ми.

Почувствах устни да се притискат към шията ми. Стана ми толкова горещо, че помислих, че бих могла да разтопя ледените кубчета в кристалната ми чаша. Усетих краищата на косата на Александър с цвят на нощ все още влажни от бързия душ при допира им до голото ми рамо. Той ухаеше силно на сладката миризма на парфюм „Дракар“ на Guy Laroche и на шампоан Ирландска пролет.

— Не трябваше да ти се натрапвам по този начин — извиних се, докато той стоеше до мен. — Ти си много по добър спортсмен от мен — добавих. — Не съм сигурна каква щеше да е моята реакция, ако аз те заварех да ме гледаш докато спя.

— Аз знам точно как щеше да реагираш — Александър направи чудовищна физиономия подобна на Годзила и двамата се ухилихме знаейки, че е прав.

Александър придвижи стола и приборите си до мен. Джеймсън влезе в стаята бутайки скърцаща метална количка на колелца, върху която имаше един покрит поднос от истинско сребро. Вдигна капака и разкри две цвъртящи, окървавени пържоли.

— Позволих си да приготвя вашата средно опечена — каза ми Джеймсън докато ми сервираше. — Предположих, че няма да ви харесва да е толкова сурова, колкото тази на Александър.

Погледнах към чинията на Александър. Едва запечена на скарата пържола почти плуваща в басейн от кръв.

— Перфектна е — му казах аз с пресилена усмивка.

— Не е ли приятна изненада, че Рейвън дойде? — попита Джеймсън докато слагаше вдигащия пара и приготвен в масло, горещ грах.

— Най-перфектният начин да се събудиш — каза Александър с весели пламъчета в очите.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Мисля, че това е всичко засега — обяви Александър.

Придърпах стола си още по-близко до този на Александър. Не можех да повярвам, че гаджето ми, което бе далеч за толкова много дни, сега седеше до мен. Болката, която чувствах през последния месец и нещо се бе изпарила.

Александър изглеждаше съвсем прегладнял, докато късаше кървавата си пържола. Всеки път, когато бях с Александър ми трябваше да си напомням, че излизам с истински вампир. Че той току-що се бе събудил докато аз, от друга страна, бях будна от повече от дванадесет часа. След като се събудеше гаджето ми копнееше за кръв по начина, по който аз копнеех за карамелено лате.

Имаше толкова много неща, които исках да питам Александър, че не знаех откъде да започна. Докато продължавахме да режем от пържолите си аз полюбопитствах за нещата, които бях пропуснала по времето на раздялата ни.

— Тук ли е Валентин? Какво правеше през цялото време? Кога планираш да се върнеш вкъщи? — избълвах за секунда.

— По-бавно — ми каза той потупвайки ръката ми.

— Разкажи ми за Валентин. Той добре ли е?

— Да, Валентин е добре. Върна се при семейството си.

Зачаках да чуя още, но Александър само ми смигна и отхапа от един сладък картоф.

— И това е всичко? — запитах го аз.

Докато с Беки бихме започнали преразказа на някоя сочна случка с описание на „мястото на събитието“, последвано от описание на дрехите и диалога и щяхме да завършим с „дочутите слухове“ и пристрастни коментари, то Александър просто доставяше едносричен отговор. Как се предполагаше да чуя една подробна история поднесена по този начин?

— Тук ли е Валентин или в Румъния? — продължих да любопитствам.

— В Румъния предполагам.

— А видя ли Джагър?

— Да. — Александър се върна към рязането на пържолата си.

— Така ли? Какво ти каза той? Заплашваше ли те? Къде го срещна? На гробището в Хипстървил?

— Отидох до апартамента му в Клуб Ковчег. Трябва да призная, че и той беше изненадан — започна Александър. — Когато вдигна вратата, ме видя да стоя сам пред него — Валентин бе застанал до асансьора. Първоначално Джагър беше готов за схватка — сви юмруци, оголи зъби, но тогава видя Валентин и вълна на облекчение премина през него. Никога не го бях виждал такъв. Джагър беше толкова радостен да види, че Валентин е в безопасност, че забрави цялото ожесточение.

— Уау, ти наистина си герой — възторжено му казах аз.

— Беше очевидно, че Джагър изпитва смесени чувства, че точно аз бях този, който му върна Валентин. От толкова дълго време търсеше отмъщение от мен за несъстоялата се церемония с Луна, че не знаеше как да реагира. За първи път откакто се помня Джагър и аз не бяхме съперници.