Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

Забелязах дървото, на което преди се бях покатерила, за да надзърна в стаята на Александър. Може би щях пак да мога да се уверя, че той е вътре, ако изкачването на мокрото от дъжда дърво бе по силите ми.

Огледах задния двор, за да видя дали мерцедеса на Джеймсън не е някъде тук. На напукания асфалт на пътя нямаше никакви коли. Видях една бетонна пейка и една красиво изработена градинска арка от ковано желязо отрупана с пълзящи лозя. Ниска каменна стена във формата на кръг с едно херувимче в средата, някога представлявала езерце сега бе пълна само с дъждовна вода. Забелязах разпадащ се едноместен гараж, който за моя изненада си стоеше непокътнат, въпреки че изглеждаше, че ще се срути дори и от едно леко побутване с лакът. Поех право към него. Сърцето ми биеше все по-лудо, докато тичах натам. Видях, че на вратата има катинар, при това чисто нов.

Въпреки че бях добра в промъкването на разни места, в разбиването на ключалки никак не ме биваше. Нуждаех се от помощта на приятелчето идиот на момчето Били, факира с джунджурийките — Хенри, но той очевидно беше на много километри от тук. Порутеният гараж беше по-здрав, отколкото изглеждаше. Използвайки цялата си сила не успях да помръдна нито една от олющените от боя дървени дъски.

Огледах гаража от всички страни. Никъде нямаше прозорец. На едно място обаче на няколко педи от земята забелязах една малка цепнатина между две от дъските. Светлината на залязващото слънце осветяваше малкото пространство. Макар че присвих очи, за да виждам по-добре единственото, което различих бе един бял чаршаф, постлан върху нещо, което приличаше на старо колело или косачка. Но точно до него нещо блещукаше на светлината. При по-подробно вглеждане видях, емблемата на Мерцедес на капака на колата.

Втурнах се обратно имението. Поставих един захвърлен сандък под прозореца на кухнята и стъпих върху него. В опитите си да надникна вътре се надигнах на пръсти. Прозорецът беше мръсен, така че беше почти невъзможно да видя нещо вътре. Затропах настоятелно по стъклото на прозореца, докато се взирах през една дупка с големината на монета от 50 цента.

Внезапно едно изцъклено око се взря право в мен.

Стресната, изпищях и се строполих от сандъка право на задните си части в мократа трева.

Чух звука от отключване на ключалки и отваряне на врата.

Замръзнах на място. Ами ако бях сгрешила, че съм видяла емблемата на Мерцедес, която бях така сигурна, че е от колата на Джеймсън? Бях толкова развълнувана като я видях, че дори не обмислих добре откритието си. Паркираната кола можеше да е от друга марка или модел, можеше дори да е бяла. След момент можеше да бъда обвинена за в навлизане в чужда собственост, хвърлена в затвора за малолетни престъпници на Хипстървил или най-малкото принудително върната в Дулсвил.

Прехапах черната си устна и задържах дъха си.

И тогава на вратата се показа Джеймсън.

Икономът на Александър се напрягаше, за да ме види през мрежестата врата.

— Джеймсън, аз съм, Рейвън.

— Госпожице Рейвън? — възкликна той объркано и отвори вратата. — Не може да сте вие. Какво правите тук? В задният двор?

Скочих на крака, изтупах късата си пола и изтичах по неравните стъпала към Зловещия човек. Бледото чело на Джеймсън се набръчка.

— Госпожице Рейвън, изненадан съм да ви видя тук. Но мога да добавя, че изненадата е приятна — каза той с вяла усмивка.

— На гости съм, на леля ми Либи — казах, успокоена да видя отново мършавия иконом. — Исках да кажа на Александър, но нямаше никакъв начин, по който да го уведомя. Наистина сериозно мисля, че е крайно време ти и Александър да си вземете мобилни телефони.

— Моля, влезте. Скоро ще се стъмни.

Уханието на сладки картофи изпълваше цялата декорирана в селски стил кухня. Джеймсън приготвяше вечерята или, в с случая с Александър, закуската.

— Ще останете ли? — попита ме той с обичайния си отчетлив румънски акцент.

— С удоволствие, ако не ви затруднявам.

— За вас винаги има свободно място на масата.

Сърцето ми се разтопи от любезността на Джеймсън. Умирах да притисна мършавия човек за информация за това какво точно правеха в Хипстървил и защо бяха наели имението, но това трябваше да почака, защото имаше нещо по-важно, което в момента си почиваше някъде из имението.

— Може ли да видя Александър? — попитах аз нетърпеливо.

Със свръх големите кафяви ръкавици за топло, Джеймсън отвори вратата на старинната фурна и извади една тавичка със сладки картофи покрити с алуминиево фолио. Зад него гледката през зацапаното от мърсотия стъкло на прозореца ми се стори като маслена хотелска картина — залязващо слънце едвам надничащо през перестите облаци.