Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

Но какво значение щеше да има, ако нямаше да мога да го деля с Александър? Щях да живея самостоятелно и нощ след нощ да работя, вероятно, като барманка в Клуб Ковчег. Почувствах как пристъп на самота ме обзема заради леля ми, която се хранеше, спеше и живееше сама, откакто се помнех. Вместо да й доскучее от независимия й живот, леля Либи сякаш разцъфтяваше в него. Излизаше често на срещи и имаше широк кръг от приятели в театралните среди. Леля Либи беше страхотна. Някой толкова готин като нея може да има всеки мъж, който си пожелае.

Повторих сенките си с цвят на шоколад и очната си линия, и подсуших влажната си коса. Подуших сос терияки 6 6 терияки — японски готварски сос за риба и месо — Б.пр. и намерих леля ми — тази, която винаги съм познавала, облечена в избродирани дънки, украсени с камъни сандали и вързана през врата й блузка под лененото сако — да разбърква нещо в тиган.

Въздъхнах, облекчена, че леля ми се бе върнала към своя вкус.

Леля Либи ни сервира здравословните предястия. Седяхме на масичката й за кафе върху свръхголеми и несъответстващи си пухкави възглавници, заобиколени от свещи, тамян, и ухание на подправките от азиатската гозба.

— Мисля, че ще се омъжвам! — обяви тя внезапно. — Умирах си да ти кажа.

— Така ли? — изненадано я попитах аз. — Поздравления! Татко не спомена…

— Е, добре де, не е официално или нещо такова. Всъщност, ние все още не сме излизали на среща. Срещнах го миналата вечер.

Лицето на леля ми се обагри в червено. Тя грабна една кафява чантичка, което лежеше върху креслото й в индийски десен и извади едно разноцветно портмоне. Отвори го и ми показа една хартиена салфетка. На нея имаше едно мъжко име и телефонен номер.

— Има красив почерк, нали?

— Дейвън. Готино име.

— Нямам търпение да ти разкажа всичко за него.

— Кажи ми всичко!

— Той има светло сини очи и прошарена в черно и бяло коса.

— Звучи ми мистериозно.

— Забелязах го в публиката, докато бях на сцената. Почти не успях да го различа, защото бе точно зад светлината на прожекторите. Той има най-пронизващите сини очи, които някога съм виждала. Очите ни се срещнаха и аз забравих репликите си. Стоях там, замръзнала все едно с часове. Той имаше абсолютно хипнотизиращ поглед.

Засмях се. Леля Либи се държеше като шестнадесетгодишна влюбена девойка.

— Когато представлението свърши той ме чакаше. Между нас имаше такава интензивна връзка, каквато никога преди не съм изпитвала.

— Знам точно какво имаш предвид. Точно това чувствам към Александър. И затова трябваше да дойда тук…

— Да дойдеш тук ли? — попита ме тя.

— Ъъъ… за да си поговоря с момиче за това.

— Знам какво имаш предвид. Пукам се по шевовете от желание да говоря за него, но не знам почти нищо за него — освен, че е красив!

— Сигурна съм, че е само въпрос на време да започна да го наричам чичо Дейвън. Мога ли да съм облечена в черно на сватбата ти?

— Не бих искала да си облечена по друг начин. Имаме среща в идните дни и ти трябва да дойдеш.

— Ще излизаш на първа среща с него и искаш да се появиш с мен? Твоята вманиачена във вампири племенница? Дори аз не мисля, че това е добра идея.

— Трябва да дойдеш. Нямам търпение да го видиш… и не мога да те оставя тук сама.

— Разбира се, че можеш, но можем да преговорим всичко утре.

Тъкмо бяхме оставили чиниите в мивката, когато леля Либи забеляза колко е часът.

— Имам урок по барабани. Надявах се да се присъединиш към мен.

— Ами… аз…

— Може и да не ходя.

— Не, не искам да го изпуснеш заради мен.

— Тази вечер е майсторския клас. Иначе не бих и помислила да отида.

— Моля те, отиди. Аз ще съм добре — нямаше да мога да претичам целия град и да се опитам да се свържа с Александър, ако стоя цяла вечер на урока по барабани.

— Помисли си, докато се приготвя.

Докато леля Либи се приготвяше, аз изтегнах крака в креслото й и включих деветнадесет инчовия й телевизор, на който се облягаше един кактус. Телевизорът хващаше само местни канали и цветовете му бяха избледнели от време на време.

— Как живееш без кабелна? — раздразнено я попитах аз.

Превключих на местните новини. Обикновено щях набързо да изключа телевизора и да се заема да изпращам SMS-и на Беки, с които да и разкажа за пътя, но нещо привлече вниманието ми.

— Здравейте, аз съм Ан Рамирез, с репортаж на живо. Стоя заедно с Фред Сиърс, собственик на ферма, който е открил очертан кръг в посевите си от пшеница. Това е втория подобен случай в страната за по-малко от месец, като този е малко по-необикновен от предишния.