Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

Прекарах пътуването с автобуса в драскане в моя дневник Оливия Ауткаст и мечти за това как с Александър ще се съберем. Щяхме да се срещнем в Клуб Ковчег, където бледи манекени с прилепски криле висят от тавана, а призрачна мъгла се носи по въздуха. Александър щеше да ме чака в центъра на дансинга с черна роза в ръце. Аз ще се затичам към него, а той ще ме улови в прегръдките си все едно съм готическа Жулиета. Ще се наведе към мен и ще ми подари дълга, съблазнителна целувка за добре дошла, която да ме накара да потръпна от главата до петите. Щяхме да танцуваме цяла нощ на фона на тракащата музика на Скелетите, докато краката ми не откажат да ме държат повече. Тогава с Александър щяхме да се осмелим да се промъкнем в гробището на църквата, да пропълзим до необитаваната крипта, където един празен ковчег щеше да ни очаква. Той щеше да затвори капака му, с идването на изгрева, за да останем сгушени заедно в мрака.

Бях преполовила един епизод от The Munsters 4 4 The Munsters — сериал за семейство от чудовища, наподобяващ Семейство Адамс. Излъчван е от 1964 до 1966 и се състои от 70 епизода — Б.пр. по iPod-а, който ми бе заел Били Момчето, когато забелязах знак, на който пишеше, че сме на 4 километра от Хипстървил.

Последният път, когато пристигнах в Хипстървил, небето бе ясно и пухкави сини облачета се носеха над града. Този път заварих злокобни облаци и бурен порой.

Наметнах се със суичъра си на черепи и кости, докато шофьора, видимо непритеснен от проливния дъжд, разтоварваше куфарите от багажното отделение на автобуса. Щом видях куфара си, го грабнах и го отнесох под навеса на спирката до образувалата се навалица от пътници. Едно нещо си бе останало непроменено — Леля Либи не се виждаше никъде.

Наблюдавах как всеки пътник се качва при близките си, докато не останах да чакам сама на спирката. Когато ми доскуча да потапям ботушите си в уголемяващите се локви, реших да поема към супермаркета, намиращ се на няколко километра от спирката. Вътре проверих всеки коридор за готино хипи маце с аромат на рози примесени с подправки или за жена носеща сандали Nairobi и пола в цветовете на дъгата. За нещастие единственото, на което се натъкнах бяха няколко тираджии и няколко гладни автобусни шофьори.

Нетърпението ми да зърна отново Леля Либи растеше. С нея бяхме единствените аутсайдери из целият род Мадисън. Леля ми имаше необикновен начин на живот, работеше като сервитьорка във вегетариански ресторант, за да издържа актьорската си кариера. Тя бе свободен дух, а чудатото градче Хипстървил бе мястото, където можеше да е самата себе си, да яде органична храна, да се облича ексцентрично и да няма предразсъдъци. Макар че имахме различни вкусове, винаги съм я чувствала някак близка, защото и двете изпитвахме страст към едно и също нещо — към това да бъдем различни.

След още десет минути Леля Либи все още не се виждаше от никъде. Може би бе изпратена на рецепцията или се занимаваше с пълненето на солниците в ресторанта. Можех да усетя втренчения поглед на татуирания касиер. Не исках да изглеждам като скитница, каквато всъщност си бях или като крадла, каквато определено не бях. Стомахът ми започна да къркори. Отидох да се колебая в отдела за бонбони и потънах в размисли кой захарни бонбони, причиняващи кариес да си взема, когато почувствах как някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Пред мен стоеше една красива дама облечена в изгладени панталони и скъпо сако на компанията „Happy Homes“, с усмивката на татко на лице.

— Лельо Лили? — попитах объркана.

— Рейвън! Прекрасно е, че те виждам! — притисна ме толкова здраво до себе си, че усетих как мокрото й от дъжда лице се притиска в моето. — Надявам се да не съм закъсняла много.

— Току-що дойдох — послъгах.

— Обзалагам се, че умираш от глад. Може да спрем някъде и да вземем нещо за ядене. Взех си почивка за остатъка от деня. — Взе куфара ми и се устреми към античния си Фолксваген „Костенурка“.

Докато си слагахме коланите единственото, което ми се отдаваше бе да я зяпам и да се чудя защо бе заменила униформата си на сервитьорка със скъп костюм.

— Изненадана ли си, че ме виждаш с костюм? — попита, явно прочела мислите ми.

— Не съм предполагала, че някога ще те видя без сандали и цвете в косата — заядох се.

— Осъзнах, че ми е време да си намеря истинска работа — призна тя. — Не исках да притеснявам баща ти, за това не му казах. Работя от скоро, а вече си взех половин ден отпуска — засмя се. — Така, че кой знае може да не се задържа дълго.