Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Нали не си мислеше, че ще те пусна да си тръгнеш без да ти кажа „Чао“?

— Махни се преди ботушите ми да се срещнали със слабините ти — предупредих го.

— Не съм виждал Чудовищното Момче от седмици. Да не би да го държиш заровен на някое специално място?

— Махни се от пътя ми преди да звънна в моргата. Мисля, че имат свободни места.

— Наистина ще ми липсва да не те виждам всеки ден — когато го каза Тревър задържа погледа си за дълго, сякаш внезапно осъзна, че думите му са истина. Личеше си, че е сериозен и това го изненада толкова колкото и мен.

— Сигурна съм, че ще го преживееш. Ще си имаш да си избираш от цял куп красавици със шоколадов загар, сякаш току-що излезли от „Спасители на плажа“, които да те заминават.

— А ти какво ще правиш? Чух, че Чудовищното Момче е напуснало града. Завинаги. Че ще те остави сама в града за цялото лято.

Мразех слуховете, които плъзнаха по повод заминаването на Александър.

— Той не си е тръгнал… завинаги — защитих се аз. — Ще се върне. Но и без това няма значение, защото аз отивам да го видя. Ще прекараме лятото заедно извън града и далеч от теб.

Знаех, че послъгвам, но мисълта за това как Тревър размотава се с личната си охрана и ми се подиграва, докато чакам сама пред Имението накара смъртната ми кръв да кипне.

Тревър не беше разстроен от заявяването ми, то само го стимулира.

— Тогава какво ще кажеш за една целувка? — каза, със секси усмивка. — Нещо, с което да ме запомниш? — спомних си за подмятането на Валентин за това, че Тревър е тайно луд по мен, все още се съмнявах в това. Никога преди не съм знаела какво става в главата и още по-малко в сърцето на Тревър. Дори не бях сигурна, че има такова. Тревър беше възхитителен — нямаше съмнение в това. Зелените му очи, от които направо можеше да се разтопиш и изваяното му лице лесно можеха лесно да го направят следващият модел за корицата на Sports Illustrated 2 2 Sports Illustrated — американско спортно списание — Б.пр. . Но никога не съм била сигурна дали Тревър наистина ме харесва или просто обича да се заяжда. През времето, в което разсъждавах, той не само не се махна от пътя ми, но и пристъпи към мен. Имаше само едно момче, което щях да целуна и това беше Александър.

Опитах се да го избутам от пътя си.

А Тревър ми хвърли дяволит поглед и секси усмивка. Колкото повече се борех, толкова повече му харесваше. Сякаш бях най-големият му футболен опонент и той винаги отчаяно търсеше повод за още една игра.

Спрях се за миг и се загледах нагоре към момчето, което ме тормозеше още от детската градина. Тревър наистина беше единственият, който ми обръщаше внимание в училище, освен Беки. Не бях сигурна дали и на мен нямаше да ми липсва да го виждам всеки ден.

— Ще ти дам нещо, с което да ме запомниш — казах. — Можеш да ме гледаш как си тръгвам.

Избутах го и избягах през вратата на път към свободата.

Излязох извън дулсвилската гимназия на фона на ослепително яркото слънце.

Учебната година бе вече минало. Макар че в интерес на истината това бе най-добрата година от живота ми — годината, през която се срещнах, излизах, танцувах и се влюбих в Александър Стерлинг.

Останалите ученици поели пеша към къщи или се качващи се в прескъпите луксозни коли на бащите си, се отправяха към месеци на забавление под слънчевите лъчи с хора също като тях. Бях прекарала цяла учебна година, заобиколена от хора като Тревър.

Моята Немезида ме подтикна да видя нещата под друга светлината. Беше време да бъда с хора от моя вид. Нямаше да прекарам нито лятото си, нито който и да било друг ден без Александър.

Имаше само едно нещо, което ме разделяше с Александър. Аз самата.

А това можеше много лесно да поправи, само с едно телефонно обаждане.

Преди повече от няколко месеца аз махнах на мама за довиждане от спирката Грейхаунд 3 3 Грейхаунд (Greyhound) — в буквален превод „хрътка“ — Б.пр. в Дулсвил и се качих на междуградския автобус за Хипстървил, за да посетя крайно консервативната хипи сестра на тате — Леля Либи.

Днес все едно бях взела конска доза антидепресанти, толкова бях ентусиазирана заради завръщането ми в чудатото градче Хипстървил — дом на единствено по рода си кафе, поднесено в ръчно изработени чаши и прясна кифличка (не онези бледи подобия на кифли, които се сервират по анкетите за нови продукти на фона на стари шлагери от грамофонни плочи), бутици за готици и почитатели на алтернативна музика както и перфектния страховит Клуб Ковчег. Бях развълнувана, че ще видя Леля Либи отново, но по-важното бе, че само след няколко часа щях да се събера отново, или поне така се надявах, с моята безценна вампирска половинка.