Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

Дори да не бях обладана от мисли за срещата ми с Александър, мисълта как барабанисти аматьори се учат да удрят върху инструментите си цели два часа беше достатъчна да ме докара до лудост.

— Има много банички с тофу в хладилника и соев пудинг в шкафа. Ще ти звънна на мобилния през почивката, за да проверя как си.

— Благодаря, лельо Либи — казах й като прегърнах сестрата на баща ми. — Наистина оценявам, че ми позволи да те посетя отново.

— Да не се шегуваш? Обожавам да имам съквартирант. Само заключи вратата след мен и не пускай никого вътре. И моля те, не давай на извънземните да те отвлекат. Баща ти ще ме убие.

Още веднъж се оказах чакаща на автобусна спирка. Този път бях излязла от апартамента на Леля Либи на ръмящия дъжд и чаках да пристигне автобус номер седем. Стори ми се, че цяла вечност крача напред-назад в трепетното очакване автобуса да се появи по улицата на леля ми.

Трябваше да призная, че не бях особено развълнувана от възможността да се кача на автобус, при положение, че току-що бях прекарала няколко часово пътуване с друг, но пък беше за предпочитане пред това да взема назаем колелото на Леля Либи и да го карам в дъжда през целия град. Беше наложително да пристигна в имението преди залез иначе Александър можеше да е излязъл и моята среща-изненада щеше да се отложи.

Най-накрая видях да се задава зад ъгъла един безкрайно тромаво движещ се автобус и почти извиках „ура“ когато забелязах, че на електронната му табела в жълто светеше цифрата седем. Пуснах парите си в урната, за да платя пътуването си и бързо се вкопчих в студената алуминиева тръба. Въпреки че автобуса беше полупразен и много от местата бяха свободни, предпочетох да стоя права за остатъка от пътуването си. Предишният път бях изпуснала спирката на Ленокс Хил, така че сега нямаше да позволя, на който или каквото и да е да ми препречи гледката и така само допълнително да ме забави за Александър. Сърцето ми биеше все по-бързо с всяко спиране или ускоряване на автобуса. Мислех, че ще се придвижим бързо, тъй като нямаше много пътници в автобуса, но чакащите да се качат на следващата спирка на седмицата бяха два пъти повече. След като ми се стори, че пропилях почти цялата лятна ваканция в чакане, забелязах че вече сме наближили Ленокс Хил Роуд. Спомних си, че за да сигнализирам на шофьора за желанието ми да сляза, трябваше да дръпна бялата жица, която се виеше покрай прозорците. Дръпнах силно няколко пъти въженцето сякаш сигнализирах SOS.

— Чух ви! — изкрещя шофьора.

Дъждът беше спрял. Забързах нагоре по Ленокс Хил Роуд, като тичах през локви и прескачах лигави, но готини дъждовни червей.

Окъпани от дъжда имоти се редяха по улицата. Чистите зелени поляни бяха напоени и няколко клона и листа бяха разпилени по асфалтовите алеи.

И тогава на края на глухата уличка, ясно като пред буря, се виждаше чудовищната сграда на имението. Страховитото имение изглеждаше по-буренясало и занемарено от последния път, когато го бях посетила.

Пара просмукана във въздуха, създаваше призрачна мъгла около разкошната къща. Мъх и бръшлян обвиваха къщата като в гигантска паяжина. Каменните гаргойли надвиснали върху артистично изработените врати от ковано желязо сякаш ми се смееха докато се приближавах. Забита в изсъхналата и буренясала ливадата стоеше табела на „Happy Homes“. Набързо отминах изпочупеното басейнче за птици и се заизкачвах по полусрутената каменна пътечка. Сърцето ми заби лудо, когато най-после добрах до познатата куполовидната дървена входна врата.

Чукчето с формата на дракон, което беше останало в ръката ми при първата ми визита не беше сменено. Може би все още лежеше в дивите храсталаци, където го бях захвърлила.

Почуках на вратата.

Зачаках. И чаках.

Джеймсън не отвори. Заблъсках отново с ръка по вратата. Все още никакъв отговор. Нито една от скъсаните завеси не помръдна.

Завъртях ръждясалата дръжка и се опитах да бутна вратата към дървеното антре, но се оказа заключена.

Затичах се по влажната трева до входа на прислугата в задната част на къщата. Прелетях по няколкото напукани циментови стъпала и се взрях в сводестата дървена задна врата. Нямаше звънец, на който да позвъня или чукче, с което да почукам. Затова заблъсках с ръка по вратата. Когато никой не отвори, се огледах за друга врата.

Започвах да се тревожа, че все пак не Александър и Джеймсън са наели това място. Нямаше никакви знаци подсказващи присъствието на гаджето ми и иконома му. Надникнах в прозореца на мазето, което ми се стори в същото необитаемо състояние.