Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— Няма значение, аз нося моят.

Той откачи един шперц, увиснал от една верига, която бе прикачена към колана му на капси.

— Да влезеш е лесно — каза ми русият.

— И то ако успееш да минеш покрай Дракон — добави и приятеля му.

— Но да излезеш е трудно — предупреди ме русият.

Не знаех нито какво има от другата страна, нито защо е необходим ключ за подобна врата. А и никога не бях чувала за бодигард пазещ от вътрешната страна на врата.

Капака на ковчега се отвори със скърцане. Пристъпихме в тъмно и неприветливо фоайе, от където ни поздравени един чудовищно изглеждащ бодигард с размера на малък динозавър. Черна завеса като тези по автомивките се спускаше зад него, блокирайки гледката към това, което пазеше.

Главата на бодигарда бе обръсната, а върху темето му имаше татуировка на дракон, чийто крила продължаваха надолу по белия му скалп, стигайки чак до бицепсите му с размери на Терминатор. Не посмях да го помоля да видя задната половина на разярения дракон.

Двамата младежи с вид на трупове му показаха ключовете си, преминаха през една цепка в завесата и изчезнаха.

— А твоят ключ къде е? — промърмори той.

— В него — казах му, сочейки към младежите, с които дойдох — Моля ви, те ме чакат.

Той се поколеба оглеждайки ме, за да се увери, че заслужавах да премина нататък. Издемонстрирах му най-доброто си „Не ме принуждавай да викам мениджъра“ изражение, когато вратата отново се отвори и група посетители, облечени в черно и с вампирски зъби, влязоха.

— Следващия път го носете в себе си — каза той. — Иначе няма да ви пусна.

Минах през завесата преди Дракон да си е променил мнението. Това което открих от другата страна ме зашемети — беше огромна подземна гробница. Древно изглеждащо, тайно гробище с лъкатушещи катакомби и гробове изкопани в каменните стени и по мръсния под, точно като изровените неща показвани по историческия канал. Беше зловещо, тъмно и опасно. В средата на хлътналия дансинг върху осветена с флуоресцентни лампи сцена забиваше хард-рок група. На стената зад групата имаше червен графит гласящ — ЗАТВОРЪТ и чифт висящи окови и вериги. Там където трябваше да се намира диско топката бе провесен обърнат свещник-полилей. В стените около дансинга бяха издълбани и осветени гробници, като морга за скелети, а седем метрова каменна арка водеше до пещероподобни стаи. Там където трябваше да са погребани мумиите се намираха живи хора — пиещи, пушещи и флиртуващи. Всяка пещера бе драпирана с черно или червено кадифе, а в меките кожени канапета се бяха разположили целуващи се двойки. Много входове се разклоняваха в тъмните тунели към неизвестна посока. Някой имаха табелки като — САЛОНА НА ПАЛАЧА, СТАЯ ЗА ИЗТЕЗАНИЯ, ЛЕГОВИЩЕТО НА ДРАКУЛА — а други нямаха наподобявайки неизвестни гробове.

Колкото и да бе ужасяващ погребания тук долу клуб, посетителите му определено бяха стилни призраци. Танцуващите бяха еднакво бледи, със сини устни покрити с червен блясък. Облеклото им варираше от готика и пънк, чак до готически Лолити. Всеки следващ бе по-съблазнителен от предишния. Каменните стени на клуба бяха просмукани с опасности, а обитателите му излъчваха сладострастие. Въпреки че местонахождението му бе тайно и изолирано, аз се бях натъкнала на една зловещо порочна парти сцена. Този клуб бе много по-интимен и злокобен от посестримата си на горния етаж.

И за разлика от клиентите горе тези призрачно бели посетители изглеждаха привлекателни. Младежи и девойки ме измерваха с поглед докато си пробивах път. Някой ме гледаха сякаш знаеха, че нямам ключ, докато други ме гледаха с влюбени погледи сякаш въобще не им пукаше.

Младежи целуваха момичетата по шиите, китките и всяко друго място с изпъкнали вени, а момичетата им се усмихваха с наслада.

Тази тълпа определено беше много по-приятелски настроена.

— Здравей. Искаш ли да танцуваме? — един младеж ме приближи точно, когато се опитвах да избегна да стъпя в един гроб, докато друго момиче с нос по-дълъг от този на вещица просто ме последва.

— Не съм те виждала тук преди. Сама ли си? Познавам перфектния мъж за теб.

И вместо да любезнича с тях, аз се промъкнах до бара и се покачих на едно високо столче.

Барманът с коса дълга до мръсния под постави една черна салфетка пред мен.

— Имаме вносни и домашно.

— Хм… а какво ще кажеш за тукашно?

Той се засмя.

— Вечер на дамите е. Момичетата пият безплатно.

Бях толкова жадна колкото обезкръвен вампир.