Елън Шрайбер - Клуб „Ковчег“

— В такъв случай… нещо безалкохолно.

— Разбира се… защо да го разводняваме.

Сграбчи една зелена бутилка, наля от съдържанието й в керамична чаша и я бутна към мен.

Питието миришеше особено. Надявах се да има сладкия вкус на Kool-Aid 8 8 Kool-Aid — американски степчета — Б.пр. , но на консистенция го докарваше по-скоро до доматен сок.

Потопих пръст в течността и я приближих да я разгледам от близо.

Тогава осъзнах, че не беше нито Kool-Aid, нито доматен сок — беше кръв.

Дали това бе грешка или някаква лоша шега?

— Може ли да ми дадете и малко вода? — попитах го.

— Не ви ли харесва?

— Много е хубаво — казах аз като не исках да привличам излишно внимание към себе си. — Бих искала да си допия питието с чаша вода.

Той постави друг бокал до пълната с кръв чаша докато аз бършех ръката си под плота с антибактериална кърпичка.

Помирисах новата чаша. Кой знае — можеше да е пълна с уиски. Нямаше доловима миризма, така че опитах малка глътка. Имах късмет. Беше обикновена хипстървилска чешмяна вода. Изгълтах я на един дъх и оставих бакшиш на бара. Бях готова да сляза от столчето, когато някой си постави ръката на рамото ми.

Слаб мъж с набола брада седна до мен на бара.

— От къде сте?

Завъртях очи и се отдръпнах от ръката му.

— Това не е реплика за запознанство; наистина ви питам — откъде сте?

— Да не правиш проучване?

— В интерес на истината…

Не бях в настроение да кажа адреса си на един непознат. Беше ми достатъчно, че Джагър ме бе проследил от Клуб Ковчег до вкъщи последния път, когато бях в Хипстървил. Не исках господин Набола Брада да се появи вкъщи, независимо дали е обръснат или не.

— Ще трябва да попиташ някой друг за проучването си.

— Никога преди не съм те виждал тук. Как разбра за това място?

— Един малък прилеп ми каза.

Той се ухили.

— Ами ти? — попитах го само от учтивост.

— От кръговете в посевите. От тях разбрах, че тук има други от нашия вид.

— Извънземни? — попитах аз.

Непознатия пак се засмя. Бях заинтригувана от реакцията му, но знаех, че ако го продължа да го разпитвам той ще да изтълкува по-нататъшния ни разговор като насърчение.

— Позволи ми да те почерпя с питие — каза ми, приближавайки се.

— Аз си тръгвам, но ти благодаря все пак.

— Внимателна си. Разбирам… Ние всички сме. Затова Клуб Ковчег е най-готиният таен клуб. Тук можем да бъдем себе си. Между другото моето име е Леополд.

— А… Аз съм…

Усетих нещо да вибрира в чантата ми. Бръкнах вътре — беше мобилния ми телефон. Спасена от звънеца — или в този случай от вибрацията.

— Трябва да отговоря — извиних се аз оставяйки го на бара. Отворих капака на телефона и се вмъкнах под една каменна арка.

— Рейвън? — беше Леля Либи. Едва успявах да я чуя. — Как си?

— Здравей, лельо Либи — изкрещях в отговор. Добре съм.

— Какво правиш? Едва те чувам.

Закрачих из катакомбите, отдалечавайки се от шумния дансинг.

— Надула съм до дупка стереото ти.

— Ще трябва да го намалиш. Не искам съседите да ми се оплакват.

— Разбира се. Ще го намаля веднага като приключим разговора.

— Забавляваш ли се?

— Може ли да говориш по-високо? — помолих я, като държах другото си ухо затиснато с показалеца ми.

— Забавляваш ли се? Сигурна съм, че си отегчена до смърт.

— Не е толкова лошо — изревах аз в отговор, продължавайки да крача.

— Иска ми се да беше дошла на урока с мен. Учителя ни е от Кения. Наистина е страхотен.

— Не се тревожи за мен. И самичка се забавлявам добре — честно й отговорих аз.

— Какво? Не те чувам.

— Много се забавлявам — извиках, докато няколко посетители на клуба облечени в костюми на герои минаха покрай мен.

— Урока ще свърши скоро. Ще се видим по-късно.

— Не бързай, лельо Либи.

— Моля?

— Не трябва да бързаш заради мен.

— Не мога да те чуя. Ще говорим като се прибера. До после. — Тя затвори преди да мога да спечеля още време преди да се прибере.

Беше задължително да се прибера преди Леля Либи.

Пуснах телефона в чантата си и осъзнах, че съм загубила ориентация. Дали дансинга беше на ляво или на дясно? Имах шанс петдесет на петдесет да уцеля вярната посока. Голи крушки осветяваха каменния тунел и още няколко разклонения на катакомбите. Бях толкова погълната от разговора с Леля Либи, че не си бях обърнала внимание на посоката, в която се движех. Имах нужда от пътечка с трошички.

Забелязах някакви черепи вкопани в стените на тунела както плочки на кухня. Не си спомнях да съм ги видяла докато говорех по телефона, но пък отново „аз не гледах за нищо“.